Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Какво се помайвате там зад камината?

— Току-що приключихме с миенето на палубата, господин старши.

— Тъй ли? Тогава я измийте отново, но този път отзад напред. И се постарайте повечко, че иначе ще си имате работа с мен!

Въпросният кретен беше изкарал във флота цели петнайсет години. Нямаше никакво образование. Беше бретонец, но от вътрешността на провинцията — дори не се беше родил на брега на морето. Обикновено като кажат моряк, хората си представят строен мъж с помпон на шапката, бяла яка, леко килната над ухото барета… Само ние — „нехранимайковците“, нямахме право да се докарваме. Колкото по-зле бяхме облечени, колкото по-смазани изглеждахме, толкова по-щастливи бяха преките ни началници. Така че — както обичат да се изразяват днес — напрежението ескалираше. И в тази напрегната обстановка кретените в нито един момент не престанаха да допускат големи грешки. Ето например при всяко спиране на пристанище получавахме т.нар. градска отпуска и можехме да прекараме нощта на кея. Къде да идеш? В бардака, разбира се. Аз и двама-трима приятели бързо научихме как да се справяме. За нула време сваляхме по някоя курва, която не само че ни пускаше гратис, ами дори ни хранеше и поеше. При това не ние тичахме след тях — те самите ни задиряха. Връщахме се на кораба около четири сутринта, капнали след изтощителния секс и леко махмурлии.

Лесно прониквахме обратно на кораба. Достатъчно беше да издебнем някой арабин на пост:

— Кой там? Отговори, или ще стрелям! Паролата! Ако не я знаеш, няма да минеш.

— А бе, кретен, паролата ти не я знаеш. Малкото ти мозъче вече я е забравило.

— Как ще съм я забравил? Днес е Рошфор!

— Да бе, прав си.

След което се оттегляхме и отивахме при друг часови.

— Кой там? Кажи паролата!

— Рошфор.

— Добре, влизайте!

Непрекъснато трупахме наказания и черни точки. Петнайсет дни карцер, после трийсет. Един от готвачите отказа да ни даде по парче хляб с месо, след като цял ден му бяхме белили картофи. За да го накажем, откраднахме цял овнешки бут, като го издърпахме с куки през широката вентилационна тръба. Стана за секунди, докато беше с гръб към печката. Поделихме си плячката долу в трюма сред въглищата. В резултат полежах четирийсет и пет дни във флотския затвор, където научих прочутото „До кожа! Това значи чисто гол, не знаеше ли?“ И така се озовах чисто гол посред зима в двора на тулузкия затвор. Изправиха ме пред едно корито с ледена вода и ми заповядаха да се потопя в него. После пък трябваше да ходя на военен съд заради някаква скапана барета за десет франка. Мотив — поругаване на военни символи.

Поне по мое време всички във флотата си мачкаха шапките. Не за да ги унищожат, разбира се, а за да ги натъкмят по модата. Първо ги намокряхме, след това трима души хващаха една барета и започваха да я теглят на три страни, докато придобие формата на поничка. Накрая подрязвахме помпоните. Градските момичета твърдо вярваха, че ако докоснат помпон, това ще им донесе щастие. И бяха готови да раздават целувки, за да стигнат до баретите ни.

Един от капитаните си имаше проблеми с децата — едва успяваха да минат от един клас в друг. Моят човек твърдо вярваше, че вината не е у тях, а у злобните учители, които им задават трудни въпроси на изпитите. Беше убеден, че даскалите се разбират помежду си и пускат своите деца да минат между капките, докато в същото време измъчват останалите. За нещастие аз бях учителски син.

— Всеки си намира майстора, Шариер! Тук няма кой да ти прави услуги. Напротив!

Превърнах се в черната овца за този идиот. Преследваше ме непрекъснато. До такава степен започна да ми досажда, че на няколко пъти избягах. Но никога не съм бягал за повече от пет дни и 23 часа, защото след шест дни самоотлъчка те пишат дезертьор. Всъщност веднъж в Ница за малко не станах истински дезертьор. Изкарах нощта с една страхотна мацка и се събудих прекалено късно. Още час, и щях да мина за дезертьор. Облякох се бързо и хукнах да търся полицай, който да ме арестува. Забелязах най-накрая едно ченге, впуснах се към него и го помолих да ме арестува. Оказа се добър и снизходителен шишко, който нищо не разбираше:

— Чакай бе, момче! Не е необходимо да стигаме до крайности. Върни се кротко на кораба и им обясни всичко. В крайна сметка всички сме били млади.

Колко пъти му повторих, че след един час вече ще ме смятат за дезертьор. Никакъв ефект. Накрая вдигнах един камък и го заплаших:

— Ако не ме арестувате, ще строша тази витрина на сол!