Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Ама че си луд, малкият! Добре, хайде да тръгваме към ареста.

Именно тогава ме хванаха, че съм си деформирал баретата, за да я направя по-елегантна, и ме изпратиха в наказателния взвод в Калви, Корсика. Вече никой не се съмняваше, че това е първата крачка към каторгата. Раздадоха ни специални униформи. Още на входа ни посрещна групичка от старите войници, чиято задача беше да ни класира в една от трите възможни групи: „наше момче“, „мухльо“ или „педераст“. Тази малка приятна церемонийка се наричаше „демонстрация“. Трябваше да докажем същността си като, се бием поред с двама-трима от „старите пушки“. Справих се доста добре благодарение на тренировките в техникума. Приключих „демонстрацията“ със спукана устна и разбит нос и бях вписан в групата на „нашите момчета“.

Първо ме пратиха да работя на лозето на един корсикански сенатор. От изгрев до залез, без почивка, без храна — нали трябва да се поукротят буйните глави? Вече не ни брояха дори за моряци. Никога няма да забравя цитаделата в Калви, нито петкилометровия път до лозето, където работехме. Крачехме в нишка по един с лопата или мотика на рамо — от затвора до лозето и обратно. Беше непоносимо, нечовешко. Вдигнахме бунт и тъй като бях сред инициаторите, ме изпратиха в друг, още по-тежък лагер в Корте. Там пък се бяха сетили да построят затвора високо в планината и всеки ден трябваше да слизаме и да изкачваме шестстотин стъпала, за да идем на работа близо до гарата, където строяхме стадион за военните.

Ето в такава обстановка на грубост и насилие получих едно писъмце от Тулон, което някакъв цивилен младеж успя тайно да ми пробута: „Скъпи, ако искаш да се измъкнеш от този ад, трябва да си отрежеш палеца. Според закона загубата на палеца, независимо дали останалата част от дланта е съхранена или не, автоматически води до прехвърляне на спомагателна служба към войската. Но ако нараняването е станало по време на изпълнение на задание, то води до пълно освобождаване от военната служба. Закон от 1831 г., циркуляр от 23 юли 1883 г. Чакам те, Клара.“ Адресът беше Мулен Руж, Картие резерве, Тулон.

Не се колебах дълго. Работата ни се състоеше в това да копаем земя — всеки ден трябваше да изкопаваме по около два кубически метра пръст, които превозвахме с колички до камионите. Работехме по двойки. Ако ме пипнеха, че съм се самонаранил щяха да ме държат в лагера още поне пет години. Затова не биваше да си отрязвам пръста с нож или някакъв друг остър инструмент. Двамата с аверчето Франки изкопахме нещо като пещера на един стръмен склон. Достатъчно беше да ударя веднъж с мотиката, и сводът щеше да се срути отгоре ми. Подофицерите, които ни охраняваха, не бяха глупаци. Сержант Албертини стоеше непрекъснато залепен за нас и ни наблюдаваше от два-три метра. Това усложняваше задачата, но същевременно можеше да помогне — в случай на успех щях да разполагам с чудесен свидетел. Франки нагласи един остър камък точно в центъра на изкопаната пещера. Сложих палец върху ръба на камъка и натиках един парцал в устата си, за да не изохкам. Разполагахме с пет-шест секунди, за да срутим свода върху ми. Преди това Франки щеше да ми премаже пръста с друг, около десеткилограмов камък. Нямаше начин да се провалим.

На три метра зад нас сержантът се опитваше да очисти ботушите си от полепналата пръст. Франки грабна камъка, вдигна го над главата си и го стовари надолу с всичка сила. Палецът ми се превърна в каша от кожа, кръв и кости. Кънтенето на мотиките наоколо заглуши шума, а и сержантът нищо не забеляза. Хайде два удара нагоре, и пещерата се срина, погребвайки ме жив. Крясъци, викове за помощ, най-после успяха да ме измъкнат, целия оплескан в пръст и с премазан палец. Между другото, болеше ме адски. Все пак успях да кажа на сержанта:

— Ще ме обвинят, че съм го направил нарочно.

— Не, Шариер, аз лично видях как стана, ще ти бъда свидетел. Може да съм строг, но съм справедлив. Не се бой.

Два месеца по-късно получих уволнението си, придружено с пенсия за инвалидност. Обърнах гръб на Калви, където лежеше погребан палецът ми, и се отправих към Тулон като свободен човек.

Отидох да поблагодаря на Клара в „Мулен Руж“. Тя заяви, че загубата почти не се забелязва и че лявата ми ръка я гали все така добре, въпреки че има вече само четири пръста. А това в крайна сметка беше най-важно. Сбогом на флота, на дисциплинарните взводове и всички останали дивотии!

— Нещо се е променило в теб, момче. Не мога да кажа кое по-точно. Надявам се, че трите месеца, прекарани сред престъпниците, не са оставили дълбоки следи в душата ти.