Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Бях едва седемнайсетгодишен, когато двамата излязохме от кабинета на следователя, който се занимаваше с моя случай. Готвеха се да ме пратят на подсъдимата скамейка. Посъветваха татко да ме запише като доброволец във военноморския флот и така да ме спаси от затвора. Отидохме в жандармерията на Обена и там подписах договор за три години.

Всъщност татко така и не ми се скара истински за стореното:

— Доколкото разбирам, Анри (той винаги ме наричаше Анри, когато искаше да се покаже строг), ти си предложил да се биете с ножове, защото противникът ти е бил по-силен от теб.

— Да, татко.

— Постъпил си зле. Само скитниците се бият така. А ти, скъпи мой, не си скитник.

— Не.

— Виж в каква история се забърка. Забърка и цялото ни семейство. Помисли колко болка си причинил на майка си, където и да е тя сега.

— Не мисля, че съм й причинил болка.

— Защо, Анри?

— Защото се бих заради нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не мога да понасям, когато приятелите ми се фукат с майките си.

— Ще ти кажа нещо, Анри. Никога досега не си се сражавал заради майка си. Не и от любов към нея. Истината е, че просто си един непоносим егоист. Съдбата те е лишила от майка и ти сега искаш всички деца на земята да бъдат сираци. Това е толкова несправедливо. Разочароваш ме! И аз страдам, когато някой колега ми дойде на гости, прегърнал жена си. Мисля за тяхното щастие и за това, как съдбата ми отне моята любов. Но не им завиждам — напротив, пожелавам им никога да не изпитат моята мъка. Ако си наследил поне малко от душата на майка си, трябва да се радваш на чуждото щастие. Ето сега, за да се измъкнеш от тази каша, трябва да идеш във флота. Очакват те най-малко три нелеки години. А аз също ще се чувствам наказан, защото няма да мога да виждам детето си.

И тогава той ми каза нещо, което запомних за цял живот:

— Знаеш ли, момчето ми, човек може да се чувства сирак независимо от това на колко години е.

… Сирената на „Наполи“ изкънтя в ушите ми и ме накара да подскоча. Изчезна образът на седемнайсетгодишното момче, което излиза от жандармерията, след като е подписало тригодишен договор за служба във флота. Но веднага след това в мислите ми нахлу онзи ужасен миг, когато видях баща си за последен път.

Това се случи в едно от ужасните помещения за свиждане в затвора, където осъдените се срещаха с близките си иззад решетките на своите килии. Разделяше ни коридор, широк един метър. Мисълта за живота ми, който ни доведе — баща ми и мен — за трийсет минути в онзи зверилник, ме изпълни с погнуса и срам.

Тогава той дори не помисли да ме упреква, задето съм се превърнал в заподозрян номер едно в поредната гадна разпра на подземния свят. Носеше същото изражение на смазан от живота човек, както в деня, когато дойде да ми съобщи за смъртта на мама. Беше дошъл в затвора, за да види сина си за половин час и не искаше да го хока, че е постъпил неправилно; не искаше да му натяква, че нанася непоправим ущърб на честта на семейството си; не искаше да казва „Ти си черната овца“… Не, той ме помоли да му простя, задето ме е възпитал толкова зле. Не ми каза „Обвиняваме те…“. Напротив, изрече последните думи на света, които очаквах да чуя. Думите, които ме раниха най-дълбоко:

— Моя грешка е, че си тук, сине. Прости ми, задето толкова те разглезих.

Средиземно море… „Наполи“ цепеше вълните му с невероятна лекота. Като си помисля само, че именно сред тези вълни започнах живота си във флота! След няколко седмици сухи тренировки в базата в Тулон се качих на кораба „Тионвий“. Изящен и расов вестоносец, в който всичко беше подчинено на скоростта, а елементарните удобства за моряка — на необходимостта от огромни шахти за въглищата.

Едва ли можете да си представите нещо по-противно от желязната дисциплина, която цареше във френския флот през 1923 година. Моряците бяха разделени на шест касти в зависимост от образованието си. Благодарение на техникума попаднах в шестата — най-висшата каста. Едно седемнайсетгодишно момче като мен трудно можеше да приеме, да преглътне необходимостта от сляпо подчинение на заповедите, издавани често от дълбоко неуки хора с много по-ниско образование. Повечето началници бяха бретонци и стигаха най-много до трета степен в интелектуалното си ниво. Не че имам нещо против бретонците. Безспорно от тях излизат добри моряци, готови да търпят всякакви лишения. Друг е въпросът, че не разбират нищо от психология.

Моментално настроих всички против себе си. Не можех да изпълнявам заповедите като машинка. Отказах да посещавам лекции по предмети, които вече бях изучил в техникума. И моментално се оказах класиран в групата на непокорните, недисциплинираните нехранимайковци, които дори не са си дали труда да изкарат някаква специализация. На нас ни стоварваха най-гадните ангарии. „Не ставаш за нищо? Добре, ще направим от теб момче за всичко!“ Беленето на картофи, кенефите, лъскането на металните части, товаренето на въглища (трябваше да подреждаме из огромните трюмове петкилограмовите брикети като книги в библиотека), търкането на палубата — всички тези удоволствия бяха запазени за нас.