Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

С този тип хора ми беше много лесно да започна боя. Веднъж видях как един подобен гадняр изгони майка си, за да не го излага. Проследих го по петите и веднага го подбрах:

— Я кажи, Пиеро, защо изгони толкова бързо майка си?

— Тя бързаше за някъде.

— Лъжеш. Знам, че тя обикновено взима влака за Гап чак в седем вечерта. Сега ще ти кажа защо я прати да си върви. Срамуваш се от нея. Опитай се да отречеш, мръсник такъв!

Обикновено излизах победител от тези схватки. Биех се често и добре си служех с юмруците. Понякога противникът ми се оказваше по-силен, но не ми пукаше. Чувствах се едва ли не щастлив. Гледах обаче никога да не нападам слабаци.

Другият тип момчета, които ме вбесяваха и ми вдъхваха много повече злоба, бяха така наречените фукльовци. Онези с красивите, елегантни, изискани майки. Това бяха шестнайсет-седемнайсетгодишни хлапета, които гордо развеждаха майките си из двора; надуваха се като пауни около тях; държеха ги под ръка и се надпреварваха да маниерничат. Полудявах, като ги гледах. Ако някой от тях прехвърлеше всяка мярка, или ако майка му по нещо ми напомняше за моята, ставах неудържим. Едва изчаквах виновникът да се прибере, и се нахвърлях върху него:

— Какво се надуваш бе, говедо, не виждаш ли, че майката ти е една старомодна повлекана! Какво ми се фукаш — моята майка беше и по-хубава, и по-изискана от твоята! Нейните бижута бяха истински, а не фалшиви. Дори глупакът би се сетил, че мамчето ти е накичено със стъклени мъниста.

Няма нужда да ви казвам, че повечето юнаци, към които се обръщах с подобни думи, не ме изчакваха дори да свърша, преди да ми забият един в мутрата. А аз само това и чаках. Започвах да се бия като уличник — удари с глава, удари под кръста… И в същото време усещах как в душата ми се разлива някакво задоволство, сякаш в този миг премазвах всички майки на света, които са имали наглостта да бъдат красиви и елегантни като моята.

Злобата ми се оказа по-силна от волята ми. Не можех да се преборя с нея. Толкова години бяха минали, откак мама умря, но аз така и не преодолях усещането, че съдбата е проявила огромна несправедливост към мен. На тази възраст е много трудно да разбереш смъртта, да я приемеш. Добре, нека старците умират на воля. Но мама — тази красива, жизнерадостна фея, изпълнена с любов към мен — как можеше ТЯ да умре? Не можех и не исках да го разбера. Ревнувах всички майки на света. От тази ревност произтече и сбиването, което промени завинаги живота ми.

Въпросният тип разигра такова театро, че не можех да го оставя да си легне спокойно вечерта. Беше някакъв претенциозен горделивец на деветнайсет години — един от онези училищни първенци, на които им върви във всичко. Висок, елегантен и много силен. Спомням си, че веднъж, по време на урок по природознание, беше повдигнал съвсем сам дънера на едно изгнило дърво, за да ни помогне да видим къде се крие полската мишка.

В онзи четвъртък преди толкова години той се чувстваше на седмото небе. Разхождаше се с изящната си майка, чиято талия беше тънка като мамината. Тя беше облечена в светла рокля на сини точки — сякаш взета от гардероба на мама. Имаше огромни черни очи и носеше кокетна шапчица с воал. Двамата с Първенеца обикаляха двора цял следобед — нагоре, надолу, по диагонал. Целуваха се често, почти като влюбени. Аз трябваше да съм сега на неговото място. Моята майка трябваше да се опира така нежно на ръката ми, аз трябваше да целувам нежното й лице.

В момента, в който остана сам, му налетях:

— Я го виж ти него! Уж силен по математика, а всъщност готов за цирка! Не бих ти повярвал, ако…

— Какво ти става, Анри?

— Става ми това, че показваш майка си като мечка в цирка. Искаш да ни шашнеш, нали? Е, мен поне не успя да ме шашнеш. Защото в сравнение с моята майка твоята нищо не струва. Прилича на луксозните кокотки, които се мотаят по курортите през лятото.

— Слушай, ще ти шибна един в мутрата, а както знаеш, удрям здраво. Вземи си думите назад. Знаеш, че съм по-силен от теб.

— Знам. Но нека да си изравним силите — да се бием с ножове като на дуел. Отивай да си вземеш ножа, аз ще взема моя. Ако не си лайно и можеш да защитиш честта на майка си, върви. Ще те чакам зад кенефа след пет минути.

— Ще бъда там.

Няколко минути по-късно той вече се гърчеше на земята с моя нож, забит дълбоко над сърцето му.

Извикаха татко. Татко беше висок около метър и осемдесет, малко пълен. Син на учител и селянка. Имаше кръгло добродушно лице, светлокестеняви очи със златисти отблясъци и любопитен, почти детински поглед, в който сякаш се отразяваха всички въпроси на учениците му към света. Благодарение на тях очите му бяха запазили отпечатъка на онази естествена наивност, която само детето притежава. За него смъртта на мама беше ужасна загуба. Раната, която тя му беше причинила, така и не заздравя с времето, а болката продължаваше да го разкъсва като в първия ден. Единствената му любов — Лулу, както той я наричаше, вече я нямаше на този свят, но той дишаше, живееше със спомена за нея по двайсет и четири часа в денонощието. Въпреки всичко челото му си остана гладко и спокойно. Мъката и грижите не издълбаха бръчки по него. Нищо не издаваше колко невероятно трудно му е да продължава да живее, да се грижи за своите деца, както и за децата на другите. Той просто беше престанал да се смее, да пее, да тананика. Бръчките се криеха дълбоко в сърцето му. Но татко си налагаше да се държи както преди. Знаех, че пак както преди се лишаваше от почивните си дни, ако някой негов ученик имаше нужда от повече внимание. И децата му се отплащаха, както можеха.