Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Двамата с баща ми седяхме в къщата на моето детство, където се бях върнал веднага след уволнението. Наистина ли се бях променил?

— Не знам как да ти отговоря, татко. Мисля, че съм станал по-неуправляем и че вече съвсем не съм склонен да се подчинявам на онези правила, които си ме учил да спазвам. Сигурно си прав, сигурно много съм се променил. Усещам го особено силно тук, в тази къща, където бяхме толкова щастливи с мама и сестрите ми. Сега приемам съвсем спокойно факта, че сме останали само двамата. Вероятно съм загрубял.

— Какво смяташ да правиш оттук нататък?

— Ти какво ще ме посъветваш?

— Намери си колкото можеш по-бързо работа. Вече си на двайсет години, момчето ми.

Явих се на два конкурса. Единият се уреждаше от Главното управление на пощите, а другият — от едно военно учреждение, което си търсеше волнонаемни за чиновническата работа. Дядо Тиери дойде да ми стиска палци. Писменият и устният изпит минаха много, много добре. Може и да не бях първи, но със сигурност попадах в първата десетка. И тъй като свободните места бяха сто и десет, работата ми беше в кърпа вързана. Не виждах нищо обидно в това да последвам съвета на баща ми и да стана чиновник. Най-искрено вярвах, че така ще изпълня синовния си дълг. Възнамерявах да изживея живота си достойно и почтено. И все пак днес не мога да не се запитам — колко ли време щеше да устиска зад бюрото малкият Шариер? Като си спомня каква буря вилнееше в душата му…

Щом получихме резултатите по пощата, гордият татко реши да спретне малко тържество в моя чест. Леля Леонтин, чичо Дюмарше, дядо Тиери, баба. Имаше огромна торта, бутилка истинско шампанско, а татко беше поканил и дъщерята на свой колега: „От нея може да излезе чудесна съпруга за моя разбойник.“ За първи път от десет години насам къщата се изпълни с радостно настроение. За миг изпитах угризения, но после се отпуснах и си позволих да се посмея. Отпуснах се, защото бях взел решението да живея почтено както мама и татко, защото се чувствах спокоен за бъдещето, преизпълнен с оптимизъм и доверие.

— Представяте ли си, Анри се е класирал трети в конкурса. Още не е навършил двайсет години, а вече си е осигурил блестяща кариера!

Разходих се из градината с девойката, за която татко мечтаеше да ме ожени. Беше хубава, образована, почти изискана и много умна. Имаше обаче едно нещо, което най-силно ме привличаше — майка й беше починала при раждането. Значи бях по-богат от нея, бях получил повече майчина любов. Е, нямаше да стана инженер, но пак щях да си изградя добро положение.

И след два месеца — бум! Като изневиделица пристигна следното известие:

Тъй като не сте представили удостоверение за добро поведение от флота, имаме неудоволствието да ви съобщим, че не можем да ви вземем на работа в нашето учреждение.

Един ден пощальонът дойде и ми донесе накуп пенсиите за изминалата половин година. Точно тогава татко не си беше у дома. Той много тежко понесе отказа да ме назначат. Всичките му надежди бяха разбити на пух и прах. Ходеше унил и мрачен и почти не разговаряше. И защо да продължавам да живуркам така? Хайде, вземи един куфар, пъхни вътре няколко вещи надве-натри и се възползвай от отсъствието на баща ти, за да си вдигнеш чуковете. Баба ми обаче ме спипа, докато се измъквах по стълбите:

— Накъде си тръгнал, Анри?

— Отивам някъде, където няма да ми искат удостоверение за добро поведение във флота. Ще ида при един тип, с който се запознахме в дисциплинарния взвод в Калви. Той ще ме научи как да живея извън вашето общество, защото вече не мога да очаквам нищо добро от него. Отивам в Париж, бабо. В Монмартър.

— Какво ще правиш там?

— Все още не знам, но със сигурност няма да е нищо почтено! Целуни татко от мен.

Бързо се приближавахме към брега. Вече виждах дори прозорците на къщите. Връщах се на този континент след едно твърде дълго пътешествие. Връщах се, за да прегърна роднините си, които не бях виждал от двайсет и седем години. Как ли се чувстваха? През всичките тези години сигурно се бяха опитвали да ме забравят. За тях бях мъртъв, за децата им изобщо не се бях раждал. Дори името ми не бяха произнасяли на глас. Може би само в някои редки случаи, когато са оставали насаме с татко… Едва преди пет години са започнали лека-полека да обясняват на децата си, че съществува някакъв чичо Анри, който живее във Венецуела. Да, сигурно са правели всичко възможно, за да изтрият брат си, племенника си, чичото на децата си от списъка на обичаните хора. От пет години насам си пишехме най-редовно. Получавах нежни писма, пълни с думи на внимание. Но те си оставаха роби на миналото, на изпълненото с предразсъдъци общество. Да, много мило от тяхна страна, че ми пишеха, но дали сега не изпитваха страх от това какво ще кажат хората, не се ли бояха от срещата с избягалия брат каторжник, който им беше определил среща в Испания? Не ми се щеше да идват от чувство за дълг, исках да усетя, че ги води искрената обич.