Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Една нощ двамата лежахме върху топлия пясък на плажа. Рита се беше сгушила в мен, а аз галех косите й:

— Утре всички си заминават. Колко бързо мина и колко хубаво беше! Тъжно ми е, че отново се разделяме. Де да знам кога ще ги видим пак — подобни пътешествия са толкова скъпи!

— Имай вяра, непременно ще ги видим пак.

На следващия ден ги изпратихме до границата. Леля Жу също тръгна с тях. Разделихме се на стотина метра от граничната бразда. Не плакахме много, защото им обещах, че след две години ще дойдем пак, и то не за един, а за два месеца.

— Обещаваш ли, чичо?

— Обещавам, милите ми, ще го направим!

Черният ситроен бавно се отдалечи. Двамата с Рита стояхме на пътя. Лицата на всички бяха обърнати към нас. Махахме, докато можехме да се видим. Довиждане! Господ знае дали някога ще ви видя пак.

Седмица по-късно другата ми сестра кацна в Барселона сама. За съжаление семейството й не можеше да дойде. Двамата веднага се разпознахме. Имахме твърде малко време, затова през следващите дни и нощи гледахме да сме непрекъснато заедно. Двете с Рита си допаднаха от пръв поглед. Между нас се възцари огромно доверие. Разказахме си един на друг всичко, което можеше да се разкаже.

Е, господин прокурор, ето че загуби играта. Всички бяха толкова доволни от мъдрата си присъда, когато произнесоха думата „доживот“. Не можехте дори да подозирате, че един ден човекът, когото изпратихте на „безкръвната гилотина“, ще дойде да се срещне с близките си на няколко метра от френската граница. При това без да се крие зад храстите, без да се бои от преследвачи. Дойдох при семейството си не за да моля за помощ, не като победен, а като победител. Намерил своето място под слънцето преуспял, дойдох с гордо вдигната глава и дори домъкнах със себе си най-луксозната кола на света, за да се фукам нагло с претенциозната й красота.

След още два дни от Танжер пристигна майката на Рита. Тя обгърна лицето ми с меките си старчески ръце, целуна ме и каза: „Синко, щастлива съм, че двамата с Рита се обичате.“ Лицето й сияеше със спокойната си красота, обградено от белите коси като от ореол. Двете много си приличаха.

Останахме в Испания твърде дълго. От щастие не забелязвахме, че времето минава. Не можехме да си позволим да изгубим още шестнайсет дни, за да пътуваме по море. Решихме да си тръгнем със самолет. Линкълнът щеше да пристигне по-късно. Работата ни чакаше.

Все пак намерихме още няколко дни, за да пообиколим Испания. Отидохме да видим висящите градини в Гренада — това чудо на арабската цивилизация. Там в един камък са изсечени следните стихове: „Dale limosna, mujer, que no hay en la vida nada comme la pena de ser ciego en Grenada“ — „Дай му милостиня, жено, защото няма по-голяма мъка на света от това да си сляп в Гренада.“

Има по-голяма мъка от това да си сляп в Гренада. Ако си на двайсет и четири, млад и пълен със сили, с вяра в живота, дори да си луда глава и не съвсем почтен, но поне не убиец, и разбереш, че те осъждат доживот заради престъпление, извършено от друг; ако изчезнеш без надежда да се върнеш, обречен на морална и физическа разруха, тогава ще бъдеш още по-нещастен. Колко ли хора, унищожени от нечовешката наказателна система, биха предпочели да са слепи в Гренада? Аз съм един от тях.

Самолетът, който бяхме взели от Мадрид, плавно се приземи на летището в Каракас. Приятелите и дъщеря ни ни очакваха. Двайсет минути по-късно вече си бяхме вкъщи. Кучетата скачаха от радост, а прислужничката индианка, която беше нещо като член на семейството, непрекъснато питаше:

— Какво правят близките на Анри, сеньора? А ти, Анри, хареса ли майката на Рита? Толкова хора ви обичат там в Европа, направо се страхувах, че няма да ви пуснат да се върнете. Благодарим ти, Боже, задето се прибрахте от толкова дълго пътуване цели-целенички!

Да, както каза Мария, с божията помощ се прибрахме у дома „цели-целенички“. Даже нещо повече, защото за мен възобновяването на връзките с близките ми беше от особено голямо значение. Те проявиха такова голямо доверие към мен, че оттук нататък щеше да е невъзможно да не го оправдая с някоя непочтена постъпка.

Иначе борбата за насъщния продължаваше по същия начин. Продадохме ресторанта, защото започна да ми втръсва от бифтеците с пържени картофки, патиците с портокали и пилешкото, сготвено с вино. Вместо това купихме един нощен бар — „Кети-бар“.

В Каракас нощните барове се посещават само от мъже. Компания им правят специални момичета, които си говорят с тях, изслушват ги, обръщат по някоя и друга чашка и подтикват клиента да поръчва пиене дори ако не е много жаден. Нощният живот в Каракас коренно се различава от обикновеното всекидневие под слънцето — по-наситен е, несравнимо по-бурен и по-вълнуващ, защото всеки клиент в бара през нощта разкрива второто си лице. След като часове наред най-дисциплинирано са се натягали да демонстрират своята изрядност, сенатори, депутати, банкери, адвокати, офицери, висши функционери хукват да се разтоварят от напрежението, насъбрано през деня. В „Кети-бар“ всички сваляха маските. Зарязваха зад гърба си задължителното за пред обществото лицемерие, забравяха служебните и семейните си проблеми — робуващата на предразсъдъци буржоазна класа тук се освобождаваше от оковите си. За няколко часа всички без изключение се връщаха в младостта. Не без помощта на алкохола робите на обществените условности се превръщаха в свободни хора — веселяха се, спореха, правеха се на донжуани пред красивите момичета от бара. По-далеч от ухажване не се стигаше, защото Рита държеше нещата здраво в свои ръце и не позволяваше на нито една жена да се измъкне от заведението в работно време. Но мъжете се задоволяваха и само с компанията на момичетата, които умееха да ги изслушват (всички имаха нужда от това) и изпълваха нощите им със своята младост и красота.