Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

И все пак, ако знаеха…

Ако знаеха, че през тринайсетте години в каторгата съм живял само с мисълта за тях! Ако знаеха колко бавно се приближава сега този бряг, от който преди двайсет и седем години ме отдалечиха толкова бързо! Ако можеха сестричките ми да видят филма на всички спомени за детството, който си прожектирах мислено в килиите на изолатора! Ако знаеха, че от мисълта за тях съм черпил сили да се преборя с отчаянието, със самотата, с желанието да сложа край на живота си, ако знаеха, че месеците, дните, часовете, минутите, секундите, прекарани в абсолютна самота, бяха населени със случки от нашето прекрасно детство!

Брегът беше съвсем близко, Барселона се виждаше цялата, готвехме се да влезем в пристанището. Сирената отново изви. Обхвана ме лудешко желание да свия длани като тръба пред устата си и да изкрещя от щастие: „Хей, хора, пристигам! Тичайте да ме посрещнете!“ Така виках като дете из поляните на Фавър, когато намерех теменужки. Ивон дотичваше първа и си заплюваше: „Всички тук са мои!“ Щедрата Нене се задоволяваше с по-рехави букетчета.

— Какво търсиш тук, скъпи? Търся те от цял час. Дори ходих да проверя да не си в трюма при колата.

Без да ставам от шезлонга, протегнах ръка и прегърнах Рита през кръста. Тя се наведе и ме целуна леко по бузата. Едва сега осъзнах, че съм тръгнал към близките си благодарение на истинското си семейство, което в момента държех в ръце. Семейството, което сам бях създал.

— Просто стоях тук и си припомнях миналото, скъпа. На тази земя, към която се приближаваме сега, са всичките ми близки — живи и мъртви.

Веднага щом слязохме от кораба, се качихме на лъскавата си кола, в която багажът ни бе старателно подреден, и потеглихме направо към френската граница, без дори да спрем да разгледаме красивата Барселона. Два часа по-късно обаче се наложи да спра край пътя, защото вълнението така ме беше стиснало за гърлото, че не можех да шофирам. Очите ми не се насищаха на пейзажа; на обработените земи; на огромните явори; на тръстиките, които трепереха на вятъра; на червените плочи по покривите на ферми и къщурки; на тополите, на поляните, които съчетаваха всички оттенъци на зеленото; на кравичките, чиито хлопатари звънтяха; на лозята и тежките гроздове, които дори зелените листа не можеха да скрият. Това беше част от Каталония, но точно по същия начин изглеждаше моята Франция. Сред същия пейзаж се бях родил, сред същите цветове и растителност се бях разхождал с дядо, по същите пътеки бях носил ловджийската чанта на баща ми, докато кучето Клара тичаше пред нас, за да открие скривалището на някой заек или яребица. Дори оградите между дворовете бяха същите. Както и тънките канали за напояване, в които тук-таме се виждаха дъсчици, сложени, за да отклонят водата към определено място в градината. Можех да се обзаложа, че в тях скачат същите жаби и че с проста самоделна въдица мога да наловя колкото искам от тях — така както го бях правил толкова пъти.

Просто забравих, че съм още в Испания, до такава степен всичко ми напомняше за родния Ардеш и за Рона. Природата беше толкова различна от онази, с която привикнах през последните двайсет и седем години. Не можех да се нарадвам на многото китни парцели, поддържани като църковни градинки. Гледката стопли сърцето ми като майчина ласка. В крайна сметка аз бях син на тази земя.

Там някъде, по пътя между Барселона и Фигуерас, се разплаках. Дълго не можех да сдържа риданията. Най-после усетих ръката на Рита, която леко ме галеше по гърба.

„Да благодарим на Бога, каза тя, задето ни доведе толкова близо до Франция, където след два-три дни ще се срещнеш най-после с близките си.“

Отседнахме в хотела, който беше разположен най-близо до френската граница. На следващия ден Рита взе влака за Сен Пере, за да доведе леля Жу. В това време аз трябваше да наема някоя вила. Толкова ми се искаше да отида лично да я доведа, но за френската полиция аз си оставах беглец от Гвиана. Намерих една чудна виличка в Росас. Беше разположена на самия плаж. Потрай още малко, Папи, и ще видиш как от влака слиза жената, която е обичала баща ти; която е запазила в дома му духа на майка ти; тази, която ти написа толкова хубави писма и те накара да си спомниш всички и всичко, което си обичал.

Рита слезе първа от влака. Със синовно внимание помогна на една висока и симпатична жена, забрадена като селянка, да стъпи на перона. Някакъв възпитан господин й подаде куфара. Две дълги ръце ме обгърнаха, притеглиха ме, предадоха ми цялата топлина и обич, които не биха могли да се предадат с думи. Те като че ли ми казваха: „Най-после! След двайсет и седем години, въпреки смъртта на майка ти и баща ти, аз те прегръщам вместо тях. Нося спомена за тях в сърцето си и ти говоря и те прегръщам и от тяхно име. В нашия дом ти никога не беше забравен, ние никога не повярвахме, че си виновен, никога не престанахме да те обичаме. Доброто ни дете се върна. Не си и помисляй да ни искаш прошка, защото сме ти простили много отдавна.“