Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Колко пъти съм виждал изненадани от зората клиенти, които внезапно осъзнават, че са останали сами в заведението (по някое време момичетата се измъкваха тихо през задния вход). Веднъж изпратих един от тях до колата му. Беше могъщ бизнесмен, който всяка сутрин отиваше в кантората си точно в девет часа. Той ме прегърна през рамото и протегна ръка към планините около Каракас, които ясно се открояваха на фона на просветляващото небе:

— Нощта свърши, Енрике, и слънцето всеки миг ще се издигне над Авила. Нощта свърши и вече няма откъде да получа глътка надежда. Всички барове са затворени, а денят ще ни върне към вечните проблеми и задължения. Работата, кантората, робското всекидневие ме очакват. Ако не бяха тези нощи, нямаше да имам сили да издържа. Нощта си отиде, Енрике, жените отлетяха по домовете си, а ние с теб останахме сами като двама стари глупаци.

Но въпреки мъчителните мигове на зазоряване и разбитите илюзии подобни клиенти винаги се връщаха, за да получат поредната порция свобода от нощта. Самият аз често се заразявах от настроението им и благодарение на тях изживях незабравими мигове, толкова различни от скучния поток на всекидневието.

Скоро станах собственик на второ заведение — „Мадригал“, после купихме и трето — „Нормандия“. Запознах се с един противник на режима — социалиста Гонзало Дюран, който беше готов денонощно да защитава интересите на всички собственици на кръчми, барове и ресторанти. Двамата с него основахме асоциация за защита на заведенията от този тип. След време ме избраха за президент на асоциацията — правехме каквото можем, за да се опазим от изнудванията на разни чиновници.

Нали не можех да стоя мирен, реших да превърна „Мадригал“ в руски бар и го прекръстих на „Ниночка“. За да му придам повече колорит, облякох един испанец от Канарските острови като казак. Казакът си имаше стара и безкрайно кротка кранта — двамата с нея играеха ролята на портиери пред бара. Клиентите толкова ги харесаха, че започнаха да дават на казака да пие. Но което е по-лошо — даваха и на коня. Конят, разбира се, не обръщаше цели чаши уиски, но обожаваше да гълта потопени в ром захарчета. С две думи, когато крантата се почерпеше, а казакът се напиеше като поляк, двамата хукваха в галоп нагоре-надолу по улицата. За зла участ барът се намираше на една от основните пътни артерии на града — булевард „Миранда“. Та представете си, как пияният казак препуска с още по-пияния си кон между колите и крещи с пълно гърло: свистене на спирачки, катастрофи, псувни и писъци. Да не говорим за живеещото наоколо гражданство, което силно недоволстваше, че го будят посред нощ. Имахме си много неприятности, но за сметка на това страхотно се забавлявахме.

Бях наел само един музикант, но и той беше шантав колкото портиера. Беше немец, казваше се Курт Льовендал — акордеонист с ръце на боксьор, който свиреше ча-ча-ча с такова себеотдаване, че стените на целия жилищен блок трепереха чак до деветия, последния етаж. Всъщност не вярвах, че е толкова шумен, но веднъж домоуправителят и собственикът на апартамента ме качиха до горе, за да се убедя. Наистина не преувеличаваха.

Другият нощен бар — „Нормандия“, се намираше на много подходящо място — точно срещу сградата на Службата за национална сигурност. Така от двете страни на улицата се гледаха терорът и удоволствието от живота. Поне веднъж в живота си бях за завиждане. Разбира се, пак намерих начин да си осигуря проблеми — започнах да помагам на затворниците, политически и други, да предават нелегално писма на близките си. Беше доста опасно.

1958 г. От няколко месеца насам обстановката във Венецуела започна да става все по-напрегната. Усещаше се, че диктатурата на Перес Хименес няма дълго да издържи. Дори привилегированите прослойки се отдръпнаха от него. Останаха му само две опори — армията и ужасяващата политическа полиция Seguridad nacional, която арестуваше все повече хора. По същото време тримата основни политически лидери — всичките изгнаници, се срещнаха в Ню Йорк и направиха общ план за превземане на властта. Това бяха Рафаел Калдера, Ховито Вилалба и изключителният Ромуло Бетанкур. Лидерът на комунистите Мачадо не беше поканен да се присъедини към тях. Въпреки че комунистите също дадоха много жертви по време на диктатурата.

На 1 януари генералът от ВВС Кастро Леон се опита да въстане заедно с хората си. Малка група авиатори хвърлиха няколко бомби над Каракас, и по-точно над президентския дворец на Перес Хименес. Операцията се провали и Кастро Леон избяга в Колумбия. Но 23 дни по-късно в два часа сутринта един друг самолет прелетя над Каракас. В него бяха Перес Хименес, семейството му, най-близките му сътрудници и част от огромното състояние на президента. Този самолет превози толкова ценни хора и такова огромно богатство, че по-късно венецуелците го кръстиха „свещената крава“. Перес Хименес беше разбрал, че е загубил битката и че дори армията се готви да го изостави. Затова след десетгодишна диктатура напусна страната. Самолетът се насочи към Доминиканската република, където друг диктатор — генерал Трухильо, радушно посрещна своя събрат.