Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Така се впуснахме в една от най-необикновените ни авантюри. Купих осемнайсет риболовни лодки. Бяха големи съдове, екипирани с мотори от по петдесет конски сили и огромни мрежи. Наех по петима риболовци, за всяка лодка. Цялата тази инвестиция изискваше гигантски пари. Животът отново потече на пълни обороти. Едно начинание като нашето можеше да преобрази селата наоколо, да изгони мизерията, да изтрие отвращението от труда благодарение на високото заплащане, да накара хората да вярват в бъдещето. Тукашните бедняци не притежаваха нищо — изведнъж се появявахме ние и им предоставяхме риболовни лодки. Те бяха свободни да правят с тях каквото си искат. Единственото им задължение към мен беше да ми продават улова си на най-ниски цени, тъй като оръдията на труда им ми принадлежаха. Работата потръгна и аз се запалих. Бяхме купили три хладилни камиона, които неспирно обикаляха плажа, за да събират прясната стока. Построих над езерото една кацнала на пилони закрита платформа, където сто и двайсет — сто и четирийсет жени под ръководството на Рита очистваха раците от главите и вътрешностите им. После ги измиваха с ледена вода и ги подреждаха според размера им. Най-едрите бяха и най-скъпи. Всяка седмица получавах от Америка сводка за цените на раците. Всеки ден поне по един самолет, натоварен с раци, излиташе към Маями. Щях да спечеля много пари от това предприятие, ако не се бях хванал на въдицата на един американец. Той имаше кръгло като луна лице, изглеждаше добър, тъп и почтен. Не говореше нито френски, нито испански и тъй като аз не знаех английски, практически нито веднъж не се скарахме. Американчето ми предложи да се сдружим, като не внесе във фирмата никакъв капитал, но вместо това нае хладилни камери от някаква много прочута фирма. В тези камери раците замръзваха идеално. И така, аз отговарях за риболова и за поддържането на лодките, аз товарех дневния улов на трите хладилни камиона, аз плащах на ръка на риболовците за стоката им… От мен се искаха доста пари. Случвало ми се е да тръгна към плажа с трийсет хиляди боливара в джоба и да се върна без стотинка. Всичко беше чудесно организирано, но трябваше ежечасно да се преборвам не само със собствените си риболовци, но и с купувачите пирати. Риболовците по природа бяха честни хора. Ставаха наемни работници, за да печелят хляба си, но не умееха да използват умно припечелената надница, така че продължаваха да тънат в беднотия. Те сякаш не изпитваха нужда да устроят домовете си, да си купят мебели, да имат истинска кухня или истинска спалня. Може би бяха твърде мъдри, не знам. Колкото и да им обяснявах ползата от известно осъвременяване на бита, те си държаха на своето. Въпреки различията във възгледите непрекъснато ме канеха за кръстник или за кум. Истинският проблем идваше от купувачите пирати. Както вече ви казах, с риболовците се бяхме разбрали, че ще използват моите лодки, но ще ми продават улова си за по половин боливар на кило. Така беше справедливо. Пиратите от своя страна не рискуваха нищо. Те не притежаваха лодки, а само един камион с хладилна камера. Отиваха на плажа и изкупуваха стоката наред. Ако една лодка возеше осемстотин килограма раци и пиратите предложеха с по цял боливар на кило, ловците печелеха четиристотин боливара повече. Разделено на пет, това даваше по осемдесет и пет боливара на човек. Трябваше да си светец, за да устоиш на подобно изкушение. Така че риболовците само чакаха отнякъде да се появи пират и веднага му предлагаха стоката си. Затова се налагаше да защитавам денонощно интересите си. Борбата ми харесваше и аз се радвах на живота.

Американските купувачи ни плащаха чрез чекове, които осребрявахме в банката след представяне на необходимите документи, доказващи, че стоката е висококачествена, идеално замразена и изпратена по предназначение. Тогава банката изплащаше 85% от общата сума. Останалите 15% получавахме седемдесет и два часа по-късно след потвърждение от Маями, където ставаше разтоварването. Често пъти в събота съдружникът ми се качваше на самолета, за да придружи пратката до САЩ. В деня, за който ви разказвам, цената на раците беше скочила неимоверно много, а работниците от продоволствените складове в Маями стачкуваха. Затова се наложи американчето да замине и да наеме хора, които да разтоварят самолета, да натоварят стоката в хладилни камиони и да я откарат във фабриката на купувача в Маями Тампа или Джаксънвил. Това ставаше в събота, банките не работеха, така че нямаше как да използваме кредитните си карти. След два дни — в понеделник, научих, че стоката се продава с десет-петнайсет процента по-скъпо. Бяхме извършили добра сделка. Радвахме се и се поздравявахме, че съдружникът е действал толкова умно, но по едно време започнахме да се чудим защо не се връща.