Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

По това време купих най-голямото кафене в Каракас — „Гран-кафе“, което разполагаше с четиристотин места. Това именно беше кафенето, където ми бе дал среща Жюло Юнар — крадецът на бижута, който разбиваше витрините с чук. Това се беше случило през 1931 г. в коридорите на затвора в Париж: „Кураж, Папи! Ще се срещнем в «Гран-кафе» в Каракас!“ Ето че аз дойдох на срещата. Вярно, с двайсет и осем години закъснение, но все пак дойдох. Само че Юнар го нямаше.

И така, поне на пръв поглед при мен всичко вървеше като по мед и масло. Политическата обстановка в страната обаче беше доста напрегната. Един отвратителен и подъл атентат срещу Бетанкур разклати младата и все още слаба демокрация. Направлявана от разстояние кола, пълна с пластични експлозиви, беше изпратена да пресече пътя на президентския кортеж. Военният министър беше убит, шофьорът — тежко ранен, генерал Лопес Енрикес и съпругата му — зверски обгорели. На президента ръцете му бяха почти овъглени до лактите. Двайсет и четири часа по-късно, с превързани ръце, той се изправи да говори пред нацията. Беше толкова невероятно, че много хора го помислиха за двойник на истинския Бетанкур.

Не е необходимо да ви обяснявам, че в подобна обстановка благословената земя започна лека-полека да се заразява с вируса на политическите страсти. Всеки беше повече или по-малко заразен от политиката, ченгетата плъзнаха навсякъде, хората започнаха да се променят. Някои функционери злоупотребяваха с политическата си принадлежност. Роди се кошмарният израз „В тая страна ние командваме“.

Чиновниците от различни ведомства на няколко пъти ми създадоха големи проблеми. Нароиха се инспектори от всякакъв вид — инспектори по алкохолните напитки, инспектори по общинските данъци и прочее. Повечето от чиновниците дори не се преструваха, че си разбират от работата — ясно беше, че са докопали поста по политически причини. Отгоре на всичко, те знаеха за миналото ми и се възползваха от положението ми на осъден във Франция изгнаник, за да ме изнудват да им давам информация. Аз, разбира се, непрекъснато поддържах контакти с бивши каторжници, сводници, дребни престъпници и макар че живеех напълно почтено, не можех да се отърва от подпитвания — знам ли нещо по този случай, знам ли нещо по онзи… Пък дали няма да си помисля добре и да потърся повече информация, като се има предвид колко съм уязвим…

Накрая започна да ми писва от тия хубавци. Още не се чувствах притиснат до стената, но, както беше тръгнало, след година-две нямаше да мога да си намеря място. Определено вече не ме свърташе тук — в страната, която ми даде шанса да си възвърна свободата и достойнството.

Без много да му мисля, продадох „Гран-кафе“ и другите три заведения и двамата с Рита заминахме за Испания. Надявах се, че ще успея да се аклиматизирам там и да завъртя нещо. Така и не можах да се устроя. Европейските страни са наистина твърде добре организирани. В Мадрид тъкмо бях успял да си осигуря тринайсетте документи и разрешителни, необходими за отварянето на заведение, когато чиновниците много мило ми заявиха, че е необходим още някакъв четиринайсти подпис и печат. Това преля чашата. Рита също усети, че аз буквално не мога да живея извън Венецуела и че съм се затъжил дори за онези неприятници, които ме тормозеха. Затова настоя да се върнем обратно у дома, въпреки че вече не притежавахме нищо там.

И ето ни пак в Каракас. Годината беше 1961 — шестнайсет години ме разделяха от каторгата в Елдорадо. Бяхме напълно щастливи, радвахме се на живота и нямахме сериозни проблеми. Обстоятелствата се стекоха така, че не успях да се срещна отново със семейството си в Испания, но ние продължавахме да си пишем редовно и знаехме всичко едни за други.

Нощният живот в Каракас много се промени. Вече нямахме достатъчно средства, за да купим чисто, красиво и прочуто заведение като „Гран-кафе“. Да не говорим, че един смешен закон обявяваше собствениците на барове и продавачите на алкохолни напитки едва ли не за рушители на обществения морал. Това ги правеше особено уязвими от чиновниците изнудвачи, а на мен не ми се искаше пак да попадам в лапите им. Трябваше да се заема с нещо ново. Открих истинска доходоносна мина — не за диаманти, а за раци — големи раци, наричани camarons, и други, още по-големи — langostinos. И всичко това в Маракаибо. Върнахме се там, настанихме се в хубав апартамент, купих част от плажната ивица и основах компанията „Капитан Чико“ — така се наричаше местността, където купих плажа. Единствен акционер — Анри Шариер. Генерален директор — Анри Шариер. Първи сътрудник — Рита.