Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Каракас се събуди, управляван от нова хунта начело с адмирал Волфганг Ларазабал, който пое кормилото на кораба след бягството на капитана и екипажа. Започна революцията.

В продължение на почти три седмици човек не можеше да види жив полицай по улиците. Имаше много случаи на грабежи и насилие, но нападенията бяха почти само срещу привърженици на предишния режим. След десетгодишно покорно мълчание народът най-после се надигна. Сградата на Seguridad nacional срещу моя бар „Нормандия“ беше превзета и повечето от охраняващите я полицаи — убити.

Всъщност именно в трите дни непосредствено след бягството на Перес Хименес аз за малко не изгубих всичко припечелено за последните дванайсет трудни години. Няколко души ми се обадиха да ме предупредят, че всички барове и луксозни ресторанти, които имат славата, че са били посещавани от пересхименисти, сега са методично нападани и ограбвани. Това може би не беше толкова опасно за собствениците, които живееха далеч от заведенията си, но ние с Рита живеехме над „Кети-бар“. Барът се помещаваше на приземния етаж на кокетна ниска виличка в дъното на шикозна затворена улица. Над него беше нашият апартамент, а над нас — плоският покрив, аранжиран като арабска тераса. Бях твърдо решен да защитавам къщата, собствеността и семейството си. Снабдих се с двайсет бензинови бутилки, които превърнах в бомби от типа на „коктейл Молотов“. Подредих ги в стройна редица на покрива. Рита не пожела да ме остави сам и настоя да стои до мен със запалка в ръка. Така ги дочакахме.

Забелязахме, че към нас се стича тълпа от стотина души — грабителите. „Кети-бар“ се намираше в дъното на затворената улица. Щом идваха насам, значи беше заради нас. Вече дочувах крясъците им: „Ето тук са се събирали пересхименистите! Да го унищожим!“ Хукнаха към нас, размахвайки лопати и железни пръти. Аз щракнах запалката.

Внезапно усетихме, че тълпата спря като закована. Четирима мъже стояха насред улицата, разперили ръце, и преграждаха пътя на превъзбудените юнаци. Чух някой от четиримата да казва:

— Ние също сме работници и хора от народа и също сме за революцията. Познаваме собствениците на това място от години. Стопанинът Енрике е французин. Той е приятел на народа и го е доказвал много пъти. Отдръпнете се, нямате работа тук!

От тълпата се чуха възражения, но вече не така войнствени. Четиримата ми спасители започнаха да обясняват защо са застанали на наша страна. Спорът продължи двайсет минути. През това време ние с Рита стояхме на покрива с готовите запалки в ръце. Накрая четиримата успяха да убедят тълпата да не ни закача и тя започна да се изнизва обратно укротена. Ох! А аз вече се бях приготвил да се простя с живота. Впрочем някои от нападателите също нямаше да си тръгнат поживо-поздраво.

Четиримата ни спасители бяха работници от службата по водоснабдяването в Каракас. А в съседната на „Кети-бар“ сграда се помещаваше едно от депата на тази служба. Оттук влизаха и излизаха камионите цистерни, които носеха вода до районите, където водоснабдяването е било прекъснато по една или друга причина. Работниците, естествено, подкрепяха левицата. Често ги черпехме. Ако помолеха за бутилка кока-кола, давахме им я безплатно. Бяхме добри съседи и те знаеха, че се отнасяме към тях с толкова уважение, колкото и към богатите ни и влиятелни клиенти. Нещо повече — понякога някои от тях попадаха в затвора заради антиправителствени изказвания и ние с Рита използвахме всичките си връзки, за да им помогнем да излязат на свобода и да се върнат на работа. Измежду депутатите, сенаторите и висшите военни се намираха много свестни хора, които с удоволствие вършеха добрини. Рядко се е случвало да отхвърлят ходатайствата ни.

И ето, че сега работниците от водоснабдяването проявиха изключителна смелост (защото обстановката беше доста напечена), за да си върнат дълга. Няма да повярвате, но същото чудо се случи и с останалите ни две заведения. „Ниночка“ се отърва без нито едно счупено стъкло. А „Нормандия“, която се намираше на най-горещото място в града — срещу сградата на Seguridad nacional, се събуди след престрелките, грабежите и палежите все едно, че нищо не е имало. Никакви разрушения, никакви кражби. Коя тайнствена сила ни опази? Не знам, така и не разбрах.

По времето на Перес Хименес желязната дисциплина, работата и обществената сигурност бяха поставени на първо място. От десет години насам никой не смееше да обсъжда политическите или синдикалните проблеми. Хората само се подчиняваха. Печатът беше с намордник. При моряка Ларазабал всичко се обърна с главата надолу — народът танцуваше, пееше, с удоволствие отказваше да се подчинява на силите на реда. Интелектуалци, политици или просто демагози изпонаписаха и изговориха всичко, което им дойде наум, опиянени от възможността да изказват свободно мнението си. Симпатично време беше. Морякът отгоре на всичко беше поет, артист по душа, чувствителен към беднотията и тежкото положение на хилядите хора, които след падането на диктатора се стекоха към Каракас от всички краища на Венецуела. Той измисли „план за подпомагане“ и раздаде на мизерстващите милиони, извадени от хазната. Обеща скорошни избори. Подготви ги толкова почтено, че ги спечели съперникът му Бетанкур. В началото Бетанкур изживя доста тежки моменти — всеки ден изскачаше по някой заговор за свалянето му, всеки ден се налагаше да води борба с реакцията.