Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Двамата с Рита я прегърнахме от двете страни и обърнахме гръб на гарата, забравяйки напълно, че куфарите вървят след хората само когато някой се сети да ги вземе в ръце. Леля Жу направо се сащиса, като видя колата ни, и започна да й се възхищава като младо момиче. После пък започна да се чуди къде са се дянали куфарите и как може в толкова вълнуващ момент като този да те карат да мислиш и за тях. После ми каза, че ще е хубаво да отида да прибера безчувствения куфар от перона, но в същото време продължаваше да ми говори и не ме пускаше да направя и крачка обратно. Защото в крайна сметка какво толкова важно можеше да има в един куфар. Цялото му съдържание не струваше колкото няколко минути, прекарани заедно.

Рита и леля Жу пристигнаха в единайсет сутринта. Часовникът показваше три през нощта, когато, капнала от умора, от пътуването, от вълненията, от възрастта, от шестнайсетте часа разкази и спомени, леля Жу кротко заспа като дете. Аз също се хвърлих в леглото си и заспах като смазан, на края на силите си. Нищо в този момент не би могло да ме задържи буден. Щастието може да пресуши силите ти до дъно, както и нещастието.

На следващия ден двете бяха станали преди мен и по някое време дойдоха да ме измъкнат от дълбокия сън, за да ми кажат, че е единайсет сутринта, че слънцето свети, че пясъкът е топъл, че кафето и препечените филийки ме чакат и че трябва бързо да закуся, за да отидем да посрещнем сестра ми и семейството й на границата, където щяха да пристигнат около два следобед. „По-добре е да отидем по-раничко, рече леля Жу, защото цялото семейство умира от нетърпение да те види и сигурно ще накарат зет ти да кара много бързо.“

Спрях линкълна до самия граничен пост, в близост с испанските полицаи. Ето ги, пристигат! Идваха пешком, тичаха насам, зарязали зет ми да чака със ситроена на опашката пред митницата. Първо видях сестра ми Елен. Тя пресече тичешком ничията земя, аз също хукнах към нея. Едва дишах от вълнение. На няколко метра един от друг двамата спряхме, за да се погледнем в очите. Нене си беше същата, каквато я помнех от детските ни години. В нейните очи аз също не се бях променил. Прегърнахме се. Колко странно, аз така и не можех да забележа разликата между тази петдесетгодишна жена и малката ми сестричка. Не виждах бръчките, а само изражението и познатите черти. Наистина не беше мръднала!

Двамата забравихме за останалите и дълго стояхме, вкопчени един в друг. Рита вече беше разцелувала всичките си племеннички. Чувах само откъслечни реплики: „Колко си красива, лельо!“ Накрая се отделих от сестра си и посочих към Рита: „Обичай много жена ми, защото благодарение на нея съм тук сега.“

Трите ми племеннички бяха хубавици, зет ми изглеждаше свестен човек. Той също беше искрено развълнуван от срещата ни. Отсъстваше само големият им син Жак — беше мобилизиран в алжирската война. Накрая се качихме на колите и потеглихме към Росас. Никога няма да забравя първата ни вечеря заедно около кръглата маса. Коленете ми така трепереха, че се налагаше да ги успокоявам с ръце.

1929–1956 г. Толкова неща се бяха случили и за мен, и за тях. Толкова дълъг път бяхме изминали, толкова се бяхме борили, толкова препятствия бяхме преодолявали. По време на вечеря не споменавах каторгата. Само запитах зет си дали присъдата ми им е причинила неприятности. Той отрече, но аз можах да се досетя, че им е било трудно да си изградят положение с брат-каторжник в рода.

Не говорех за каторгата, не споменах и процеса. В техните очи, а и в моите, животът ми беше започнал в деня, когато благодарение на Рита зарових авантюриста дълбоко в земята, за да възродя Анри Шариер — сина на учителя от Ардеш. И така, аз отново имах голямо семейство. Племенниците ми бяха очаровани от новия чичо със страхотната американска кола, който разказваше истории за индианци и сума любопитни неща. Истински чичо от Америка. Обожаваха ме.

Месец август изтече твърде бързо по топлия пясък на плажовете край Росас. Сестра ми толкова ми напомняше за мама, когато се обръщаше към децата си. Както на времето, двамата се хилехме безпричинно, избухвахме в смях, чувствахме се съучастници. Един месец е много време, ако го прекарваш сам в килията. Но толкова бързо свършва, ако си сред близки хора. Бях като пиян от щастие. Сеотра ми, зет ми, племенниците, които обикнах като дъщери — всичко беше фантастично. Рита сияеше, като ме гледаше толкова щастлив. За нея това беше истински триумф, най-хубавият подарък, който можеше да ми направи — да ме събере със семейството ми някъде далеч от пипалата на френската полиция.