Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

В този период на годината езерото обикновено е бедно на раци. Затова наех един голям кораб и излязох в морето да търся улов. Върнах се, натоварен с първокласна стока. Начаса накарах работничките да почистят раците и натоварих два самолета за Маями. Бях платил разноските по риболова, по почистването и по експедицията — всичко до стотинка. Самолетите излетяха и моите прекрасни раци се изпариха в облаците. В понеделник отидох да проверя дали и как са пристигнали — никакъв отговор. Във вторник също. Отбих се в банката — ни вест, ни кост. Не ми се щеше да вярвам, но се налагаше да погледна истината в очите — бях ограбен. Съдружникът ми продал стоката, щипнал парите и изчезнал.

Направо побеснях. Тръгнах да го търся из Щатите с пистолет в джоба. Открих лесно следите му, но на всеки адрес, до който успявах да се добера, ме посрещаше някоя женичка, която заявяваше, че е законната му съпруга и не знае къде може да намери мъжа си. Това ми се случи три пъти в три различни града! Така и не успях да открия симпатичния си съдружник.

Бях разорен. Загубихме сто и петдесет хиляди долара. Останаха ни само лодките, но те бяха в доста окаяно състояние. Подобна търговия върви само ако човек разполага с големи суми пари. Не успяхме да се съвземем и продадохме всичко. Рита не се оплакваше и нито веднъж не ме упрекна за прекомерната доверчивост. Парите, спестени след четиринайсет години усилен труд и две години напразни жертви, се стопиха за дни. Със сълзи на очи се сбогувахме с риболовците и наемните си работници. Те също скърбяха за загубата — в продължение на две години им бяхме осигурявали доходи, каквито не бяха имали никога досега.

Прибрахме се в Каракас и се настанихме в малко апартаментче близо до „Гран-кафе“. Какво да правим оттук нататък? Вече нямахме средства за ново предприятие. Налагаше се да измислим нещо.

Подразбрах, че група чужденци са заинтересовани от покупката на медни отпадъци в големи количества. Работата беше деликатна, защото медта минаваше за стратегически материал. САЩ контролираха цялата търговия с мед на Южна Америка, за да не би важната суровина да мине зад Желязната завеса. Във Венецуела контролът над медта се осъществяваше от военните. Самата Венецуела не разполагаше с индустриални мощности, за да оползотвори безценния метал. Но износът му бе почти невъзможен, тъй като за целта се изискваше лиценз от военното министерство. Така започна най-щурата история в живота ми.

Влязох в контакт с купувачите и им подсказах, че съм човек с голямо влияние. Веднага след първите ни контакти ги накарах да си отворят банкови сметки, предназначени да обслужат операцията с медта. Обясних им, че преди да извърша каквито и да било стъпки, трябва да съм сигурен, че разполагат с необходимите огромни суми, за да платят сделките. И доларите започнаха да се стичат — на тяхно име, разбира се.

А аз пришпорих коня и започнах да установявам контакти. Отвсякъде ми предлагаха да изкупя гигантски количества медни отпадъци. Обадиха ми се например някакви юнаци, които знаели местоположението на подводен телефонен кабел, изтеглен от употреба под голям секрет и скрит така, че дори пазачите му не знаят за неговото съществуване. Цитираха ми и подробности: кабелът бил нарязан на филийки и натикан в стари бъчви. Най-отгоре бил посипан с железни стърготини, за да може да мине през митницата.

Срещнах се с един уважаван каталански търговец, чийто зет работеше в Електрическата компания. Тя притежаваше километри от стари медни кабели за високо напрежение. Каталанецът твърдеше, че всички те са мои, стига да платя в брой. Оказа се, че цяла Венецуела е осеяна със старателно укривани и ревниво пазени медни отпадъци, които само чакаха да се появи купувач. Всеки продавач обикновено пазеше в тайна източника си и служеше за посредник на друг продавач. Затова, колкото и добронамерени да бяха хората, с които контактувах, те не можеха да ми дадат никаква конкретна информация — само най-общи описания на стоката и в никакъв случай името на истинския собственик. Цялата далавера се градеше върху взаимното доверие. Имаше бариери, които не биваше да се прекрачват.

Купувах, продавах, купувах, продавах, канех бъдещите си клиенти на обилни вечери в мъничкия си апартамент. Рита се скъсваше да готви. Смятах се за по-хитър и по-ловък от останалите търговци. Мислех, че съм центърът на цялата афера — в крайна сметка продавачите познаваха само мен, купувачите също. Превърнах се в истински Макиавели. Купувах (слава Богу на кредит) съвести; убеждавах влиятелни хора да ми дадат лиценз за износ на стратегическата суровина; пазарях се с компаниите, че ще търгуват единствено чрез мен. Вложих в сделката целия си ум, цялото си време и всичките пари, които ми бяха останали след краха с раците. Последните стотинки се стопиха в наеми за апартамента, вино и уиски — нали трябваше да се държа на положение като истински бизнесмен!