Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Е, Папийон? От три години не си се обаждал.

— Какво да правим, Франсиско, така се получи.

— Защо не дойде поне да видиш новата ми къща?

— Не си ме канил.

— Приятелите не се канят — те идват, когато имат желание. Моят дом е и твой. Ако те поканя, това ще означава, че те слагам в групата на хората, които не могат да идват вкъщи по всяко време.

Замълчах си, защото беше прав. Болгано прегърна Рита и седна на масата. Изглеждаше угрижен. Докато чакахме Рита да направи кафе, го попитах:

— Как откри адреса?

— Това ми е работата. Защо не ми писа, че си се преместил?

— Много работа, много грижи.

— Проблеми ли имаш?

— Колкото искаш.

— Значи съм избрал неподходящ момент.

— Защо?

— Дойдох да те помоля да ми дадеш пет хиляди боливара назаем. Закъсал съм с парите.

— Не мога, Франсиско.

— Разорени сме — допълни Рита.

— Разорени? Истина ли е това, Папийон? И имаш наглостта да го кажеш така, между другото! Заради това ли се криете от мен? Заради това ли не си ми се обаждал досега?

— Да.

— Не съм очаквал подобна обида от теб. За какво са приятелите, ако крием от тях проблемите си? Нали точно приятелите ще ни помогнат в тежките моменти? Как може да не си се сетил за мен, да не си дошъл досега да ми разкажеш всичко? Та трябваше да научавам за трудностите ти от странични хора и да разигравам сценки, за да чуя истината и от твоята уста?

Двамата с Рита не знаехме накъде да погледнем и не можехме да продумаме от вълнение. Вярно е, че не бяхме молили никого за помощ. Но много хора, на които бяхме оказвали огромни услуги, прекрасно знаеха, че сме разорени, а не дойдоха да ни предложат дори съчувствие. Повечето от тях бяха французи — някои почтени хора, други — мошеници.

— Какво да направя за теб, Папийон?

— За да завъртим ново заведение, ще са ни нужни прекалено много пари. Ако изобщо притежаваш такава сума, едва ли можеш да я дадеш назаем. Пък и изобщо не вярвам да имаш толкова пари.

— Обличай се, Рита! Тримата отиваме да обядваме в най-хубавия френски ресторант.

Когато стигнахме до десерта, вече се бяхме разбрали, че ще потърся подходящо заведение и ще кажа на Болгано колко нари са ми нужни, за да го купя.

— Ако разполагам с необходимата сума, веднага ще ти я дам. Ако ли не, ще взема назаем от братята и зет ми. Но ти давам дума, че ще купиш заведението си — каза в заключение Болгано.

Двамата с Рита дълго си говорихме за него, за благородството му.

— Знаеш ли, навремето този човек ми даде единствения си цивилен костюм, за да изляза от каторгата в Елдорадо прилично облечен, а днес ще ни помогне да се изправим на крака и да започнем отначало.

Платихме си наема със закъснение и се преместихме да живеем над едно приятно ресторантче, разположено на много удобно място, и то пак в шикозния квартал. Наричаше се „Бар-ресторант Габ“ и пристигането на Дългия Шарло ме завари като негов собственик.

Шарл дьо Гол, тогава президент на републиката, дойде на официално посещение по покана на венецуелския президент Раул Леони. Каракас и цяла Венецуела бяха празнично настроени. Не само висшата класа, повтарям — цяла Венецуела. Обикновените хора от този щедър народ очакваха с нетърпение Шарл дьо Гол, за да го приветстват.

В „Габ“ имаше чудна покрита тераса и аз тъкмо се бях разположил на нея, за да обсъдя с един французин тънкостите около производството на някакъв особен вид рибено брашно. Французинът ми обясняваше шепнешком, че е открил метод, който ще му донесе милиони. Това, разбира се, бяха чисти брътвежи, но аз кротко слушах как сънародникът ми ме кандърдисва да вложа пари в начинанието. Мошеникът не беше съвсем глупав — употребяваше едни изрази, като че ли е учил в университет. Винаги е забавно да наблюдаваш как някой иска да те изработи, а този тук беше истински артист. Очарован от умението, с което лъжеше, дори не си дадох сметка, че човекът на съседната маса се е навел напред, за да ни чува по-добре. В един момент обаче келнерчето ми подаде скришом бележка от Рита: „Не знам какво обсъждаш с онзи негодяй, но съседът ви изглежда твърде заинтригуван. Прилича на ченге.“

Бързо приключих дискусията с изобретателя и го посъветвах да продължи с изследователската си работа. Казах, че много ме е заинтригувал и че моментално бих се включил в начинанието, но за жалост не разполагам с пари. Той най-после си тръгна, а аз завъртях стола си и се оказах лице в лице с човека от съседната маса. Той беше як, някак прекалено як, а също и прекалено добре облечен. На масата пред него имаше чаша мастика и пакет цигари „Голоаз“. Нямаше нужда да го питам нито какво работи, нито откъде идва.