Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

И така, аз отидох да посрещна Дьо Гол, развълнуван като последния глупак. И като глупак дори се просълзих, защото това беше президентът на родината ми, човекът, който спаси честта й пред света. Докато ръкоплясках заедно с останалите посрещачи, дори за миг забравих, че именно тази родина ме изпрати на доживотна каторга. Господи, какъв глупак! Да не говорим, че бях готов да изгубя още един пръст, само и само да мога да се ръкувам с него или да присъствам на приема, който посолството даде в негова чест. Разбира се, такива като мен не бяха поканени. Все пак нашите хора — имам предвид представителите на така наречения престъпен свят, бяха възмездени за пренебрежението. Защото на приема успяха да се промъкнат няколко пенсионирани курви, които междувременно се бяха пооженили и сега живееха като почтени матрони. Представям си как са поднасяли букетите си на очарователната булка на Дьо Гол — леля Ивон.

Отидох във френското консулство и оттам потвърдиха, че присъдата ми ще бъде отменена догодина. Още една година, и щях да видя Франция. Тук му е мястото да отбележа, че нито веднъж по време на живота ми като свободен човек във Венецуела не съм бил притесняван от френското посолство или от консулствата. Не бях и стъпвал в тези учреждения, но за сметка на това работещите там чиновници често посещаваха ресторантите и заведенията ми.

Положението ни бързо се подобри и аз отново се впуснах в бизнеса с нощните барове. Купих „Скоч клуб“ — един бар, разположен в самия център на Каракас. В продължение на няколко години се върнах към навика си да живея през нощта. Но нощите в Каракас вече не бяха същите — атмосферата беше станала доста вулгарна, липсваше бохемският дух, който й придаваше очарование. И нощните птици се бяха променили. На новите клиенти им липсваше културата и финесът на висшите класи. Гледах да стоя в самия бар колкото мога по-малко. Предпочитах да се шляя из квартала и практически прекарвах времето си по улиците. Така опознах чудесните улични хлапета на Каракас, които обикаляха по цели нощи с надеждата да припечелят няколко стотинки. Бяха невероятно изобретателни — живееха в кучешки колиби, но имаха поне въображението си. Често пъти притиснатите от мизерията родители ги експлоатираха безчовечно. И смелите хлапета излизаха на улицата, за да могат призори да донесат в бараката си сумата, която искат от тях. На възраст бяха между пет– и дванайсетгодишни. Лъскаха обувки, миеха колите на баровците или тичаха с всички сили да изпреварят портиерите на заведенията и да отворят вратата на някой богаташ, за да получат бакшиша му. Хиляди професии, хиляди мъки, хиляди хитрости, за да съберат боливар по боливар някаква сумица и да я занесат вкъщи на сутринта.

Имах сред тях няколко добри приятелчета, които вече осъзнаваха значението на думите достойнство и дружба. Никога не ме молеха да им помогна, когато изнемогваха. Идваха при мен само в случай на крайно отчаяние — ако не бяха успели да припечелят нищо през цялата нощ и се страхуваха да се приберат с празни джобове. Бяхме почти съучастници. Често подканях клиентите да проявят щедрост към тях, преди да потънат в луксозните си коли: „Хайде, направете един жест! Помислете колко пари пръснахте току-що в бара. А тези деца ще се зарадват дори на няколко стотинки.“ В девет от десетте случая моят призив имаше успех и щедрият богаташ се бръкваше за десетина боливара.

Най-добрият ми приятел се наричаше Паблито. Тъничък, дребен и смел, той се биеше като лъв с по-големите и по-яките от него момчета. Това беше истинска борба за живот и за да оцелеят, хлапетата трябваше да са бързи и ловки. Налагаше им се да защитават яростно своя периметър и ежечасно да доказват на останалите, че трябва да се съобразяват с тях. Моят малък приятел беше и много умен — беше се научил сам да чете от вестниците, които понякога продаваше. Хвърляше се като мълния към всяка кола, паркираща пред бара, и тичаше като вятър, за да изпълнява някои дребни поръчки на клиентите. Деветгодишният Паблито издържаше сам старата си баба, която имала бели коси, бледи сини очи и такъв ужасен ревматизъм, че вече не можела да върши нищо сама. Майка му била в затвора, задето ударила с бутилка по главата, един съсед, който се опитвал да им открадне радиото. Имал братче и сестричка и не искал и те да се бъхтят из улиците като него. Чувстваше се глава на семейство и беше готов да защитава близките си.

Често помагах на Паблито, когато не беше спечелил нищо през нощта или когато му трябваха пари за лекарството на баба му.