Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Баба получава астматични пристъпи, Енрике. Ако знаеш само до колко разходи води това!

Всяка нощ Паблито ми даваше отчет за здравословното състояние на баба му. Веднъж дойде при мен със специална молба — трябваха му четирийсет боливара, за да купи матрак. Заради астмата баба му вече не можела да спи в хамак — лекарят казал, че така допълнително притиска дробовете си.

Паблито често се настаняваше в колата ми и въртеше кормилото. Един ден кварталният полицай се заговорил с него и както си въртял пистолета в ръцете, без да иска го прострелял в рамото. Откарахме го спешно в болницата, където го оперираха. Исках веднага да го видя, но лекарят каза, че състоянието му не позволява посещения. През нощта тръгнах да търся приятелите му, за да ме заведат при баба му, но в солидарността си един към друг уличните деца отказаха да ми дадат адреса. Всички твърдяха, че не знаели къде живее. Знаех, че ме лъжат, защото на разсъмване често се изчакваха, за да се приберат заедно. Тази тайнственост ме заинтригува и помолих медицинската сестра в болницата да ме повика веднага щом се появи някой от роднините или съседите на Паблито. Дадох й телефонния си номер и след два дни тя ми звънна.

— Е, Паблито, как си? Много си намусен.

— Не, Енрике. Гърбът ме боли.

— Ами само допреди минута се смееше — намеси се посетителката.

— Роднина ли сте му, госпожо?

— Не, съседка съм.

— Как са баба му и другите две деца?

— За каква баба говорите?

— За бабата на Паблито.

— Той изобщо няма баба!

— Я виж ти!

Дръпнах жената настрани. Да, Паблито имал сестричка, а също братче, но не и баба. Майка му не била в затвора. Майка му била една нещастна луда — безопасна за околните, но неспособна да отговаря за постъпките си.

Милото момче от улиците на Каракас! То не искаше приятелят му Енрике да разбере, че майка му е малоумна. Предпочиташе да твърди, че е в затвора, но е красива и затова беше измислило историята с астматичната баба. Взимаше от мен пари уж за нея и така помагаше на нещастната си майка.

Върнах се при леглото на малкия си приятел, който не смееше да ме погледне в очите. Внимателно повдигнах лицето му. Той стискаше здраво очи, но накрая ги отвори.

— Паблито, ти си страхотно смел мъж.

Дадох му една банкнота от сто боливара за семейството му и си тръгнах горд от това, че го познавам.

През 1967 г. най-после бях помилван. Тръгнах сам за Франция, защото не искахме да оставяме заведението в чужди ръце. За да бъде работата ни чиста, трябваше да я ръководи човек с желязна хватка, смелост и умение да вдъхва респект. Само Рита отговаряше на тези условия. На изпращане тя ми каза:

— Иди целуни близките си в домовете им, посети гроба на баща си, а после продължи за Израел, за да видиш и майка ми.

Влязох във Франция през Ница. Въпреки венецуелския си паспорт и издадената от консулството френска виза първо се отбих в Барселона и оттам взех самолета за Ница. Предпочетох този сложен път заради нещо, което ми каза консулът в Каракас, когато ми връчваше документите за помилването: „Почакайте да получа специални инструкции за вас от Франция. Вероятно ще поставят някои условия за пътуването ви.“ Не беше необходимо да обяснява повече. Инструкциите вероятно включваха забрана за посещаване на Париж, а аз възнамерявах да се разходя дотам. Затова и не се обадих повече на консула — след като не бях подписвал никакви забрани, значи не вършех нарушение. Съществуваше опасност да предупредят полицията на летище „Орли“ да не ме пуска в града и затова предприех обходната маневра.

1930–1967 г. Трийсет и седем години бяха изтекли.

Тринайсет години затъване в блатото, двайсет и четири години живот на свобода. От тях двайсет и две години прекарах като семеен човек и благодарение на срещата си с Рита успях да се върна в обществото и да се превърна в почтен, макар и не твърде дисциплиниран гражданин.

През 1956 г. се видях с близките си в Испания. Оттогава минаха единайсет години, през които си пишехме, но нищо повече. През 1967-а се срещнахме отново. Те ме посрещнаха в домовете си, поканиха ме на трапезите си, люлях внуците им на коленете си. Обиколих Гренобъл, Лион, Кан и накрая стигнах до Сен Пере, където в бащината ми къща леля Жу продължаваше да се държи на поста си. Внимателно опаковах снимките на родителите си, гордо приех медалите, получени от баща ми в Голямата война. Леля Жу ми разказа какво е довело до преждевременната смърт на татко. Той настоявал сам да полива градината си и в продължение на часове мъкнел тежките лейки нагоре-надолу. „Представяш ли си, момчето ми! Можеше да купи гумен маркуч, но не пожела. Беше упорит като магаре, а съседът отказваше да даде половината от сумата, за да го купят заедно. Татко ти знаеше, че онзи така или иначе ще го използва и затова се заинати и отказа да го плати сам. И както си мъкнеше лейките, сърцето му не издържа.“