Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Куриер донесе последните заповеди — нито един от враговете да не се арестува, да ги оставим да избягат. Гражданското летище в самия център на града — Калота, вече било освободено, така че основните членове на кабинета и по-важните държавни чиновници да можели да избягат по въздух без никакви усложнения.

Тогава разбрах къде се предвижда да избухне първата бомба. Тоя Дьолофър наистина не се шегуваше! Ставаше дума ни повече, ни по-малко за портата на президентския дворец в Мирафлорес! Все едно да взривиш вратите на Елисейския дворец. Другите два взрива щяхме да разположим в западната и източната част на Каракас, за да създадем впечатлението, че целият град се вдига на бунт. Подсмихнах се при мисълта за паниката, която щеше да настъпи в двореца.

Голямата дървена порта все пак не беше официалният вход към сградата. Тя беше разположена откъм задния двор и през нея влизаха главно военните камиони, а понякога я използваше и президентът, когато искаше да се измъкне незабелязано.

Часовниците на всички ни бяха синхронизирани. По план трябваше да се озовем пред портата три минути преди да удари два часът. Вътрешен човек щеше да я открехне за секунди — в този миг шофьорът имаше за задача да сигнализира присъствието ни, като натисне една детска играчка, надаваща писък на градинска жаба. Така останалите щяха да разберат, че сме на линия. За какъв дявол беше всичко това? Не знаех, защото нищо не ми казваха. Дали охраната на президента Галегос участваше в заговора? Тя ли щеше да го арестува? Или пък наши хора в двореца се канеха да я обезоръжат? Не знам.

Само едно нещо ми беше известно със сигурност — че точно в два часа трябва да запаля фитила на детонатора и да хвърля бомбата, която до този момент държа между краката си, като се постарая тя да падне точно пред портата. Фитилът изгаряше точно за минута и трийсет секунди. Така че имах време да запаля фитила с цигарата си, да освободя десния си крак, да отворя вратата на колата и да преброя през това време до трийсет. На трийстата секунда трябваше да търкулна бомбончето по шосето. Бяхме пресметнали, че насрещният вятър и съпротивлението при триенето й със земята ще ускорят горенето и тя ще избухне след не повече от четирийсет секунди.

Вярно е, че бомбичката съдържаше само барут, но въпреки това си беше опасна, така че за да се опазим, трябваше веднага да потеглим на задна скорост и да се прикрием. Тая задача беше в ръцете на шофьора Виктор.

Накарах Дьолофър да ми обещае, че ако наоколо се появи ченге или войник, той ще се възползва от униформата си и ще му заповяда да изтърчи до противоположния край на улицата.

Добре… Точно три минути преди два часа пристигнахме пред фамозната порта. Залепихме се за отсрещния тротоар и зачакахме. Наоколо не се мяркаше нито ченге, нито часовой. Дотук чудесно. Два без две минути… Два без една… Два часът… Вратата така и не се открехна.

Започнах да изтръпвам. Рекох на Дьолофър:

— Пиер, два часът е.

— Знам, и аз имам часовник.

— Ами нещо не е наред.

— Не разбирам какво става. Да почакаме още пет минути.

— Окей.

Два часът и две минути… Изведнъж вратата се разтвори с гръм и трясък и от двора започнаха да изскачат войници, готови за стрелба.

— Да бягаме, Пиер, предадени сме!

Дьолофър обаче беше на друго мнение:

— Какви ги дрънкаш? Военните са с нас!

Извадих 45-калибровата си ютия и я опрях в тила на Виктор:

— Тръгвай, или ще те застрелям на място!

Бях убеден, че след този аргумент Виктор направо ще скочи върху газта, но вместо да почувствам как колата излита напред, ушите ми чуват следната невероятна дивотия:

— Hombre, не ти командваш тук, а шефът. Ще правя, каквото шефът каже.

Мамка му! Виждал бях железни пичове, но този дребен метис ги надмина всичките!

Нищо не можех да направя — на три метра от нас имаше войници. Те забелязаха звездите по пагоните на Дьолофър, подпрян небрежно на отворения прозорец, и се приближиха към колата.

— Пиер, ако не наредиш на Виктор да тръгва, ще застрелям теб вместо него.

— Спокойно, бе малкият! Казвам ти, че са с нас. Да изчакаме още малко — отвърна Пиер, обръщайки се към мен.

И тогава забелязах, че зениците на Дьолофър са се свили като топлийки. Мръсникът се беше дрогирал! Страхът ме обля на студени вълни и аз опрях дулото в слепоочието му, но той продължи съвсем спокойно:

— Сега е два часът и шест минути, Папи. Ще потеглим след още две минути. Да, сигурно са ни предали.

Тия сто и двайсет секунди се точиха безкрайно дълго. Държех под око войниците, които ни наблюдаваха, но засега не предприемаха нищо. Най-после Дьолофър каза: