Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Нямам какво да ви изпея.

Отвориха друга камера и натикаха чилиеца там.

— Ти си най-млад, италианецо (паспортът ми беше италиански). Погледни термометрите. Стрелката сочи минус петнайсет градуса. Това означава, че в състоянието, в което се намираш, след боя, който изяде, запотен, както си, почти нямаш шанс да не хванеш белодробна пневмония и да не пукнеш за четиридесет и осем часа, ако те пъхнем тук. Виждаш ли, оставям ти един последен шанс: обрахте ли заложната къща, минавайки през магазина за вратовръзки, или не?

— Нямам нищо общо с тези хора. Познавам само единия от тях и ги срещнах случайно в ресторанта. Попитайте ги лично. Не знам дали те са участвали в удара, но съм сигурен, че самият аз не съм.

— Добре тогава, пукни и ти, жабарино. Жал ми е, че ще си отидеш толкова млад, но то си е за теб. Сам си го поиска!

Вратата се разтвори пред мен. Силен удар ме хвърли в тъмната камера. Главата ми се удари в твърд като желязо свински бут и аз се проснах по очи върху заскрежения леден под. Само за секунди усетих как ужасният студ на замразителя обгръща тялото ми, пронизва го и прониква чак до костите. Надигнах се с цената на невероятно усилие — първо на колене, после, подпирайки се на свинския бут, успях да стана прав. Въпреки болките, които вследствие на побоя изпитвах при всяко движение, започнах да размахвам ръце, да разтривам врата, бузите, носа, очите си. Опитах се да стопля длани, като ги мушнах под мишниците си. Бях облечен само с една разкъсана риза и панталони. Преди да ме тикнат вътре, бяха ми свалили обувките и чорапите. Сега изпитвах непоносима болка в стъпалата, които залепваха на леда. Пръстите на краката ми вече започнаха да замръзват.

Казвах си: „Това няма да продължи повече от десет минути. Най-много четвърт час. Иначе ще стана като тези свине тук — блок замразено месо. Не, не е възможно да ни замразят живи! Стискай зъби, Папи! След няколко минути вратата ще се отвори. Ще видиш колко топъл ще ти се стори коридорът отвън.“ Ръцете престанаха да ме слушат, вече не смогвах да свия пръстите си, стъпалата ми залепнаха за пода и нямах сили да ги отлепя. Чувствах, че ще загубя съзнание и за няколко секунди пред очите ми минаха образът на баща ми, мутрата на прокурора, после някакви ченгета. Три лица се насложиха едно върху друго. Успях да помисля: „Колко странно е, че всички толкова си приличат. Хилят се, защото най-сетне спечелиха.“ И припаднах.

Какво се е случило? Къде се намирам? Отварям очи и над мен се навежда симпатично мъжко лице. Не мога да говоря, защото челюстта ми продължава да е скована от студ. Само се питам защо са ме сложили да легна върху тази маса.

Две здрави ръце, силни и ловки, масажират цялото ми тяло със затоплена мас и лека-полека животът се връща в мен. Полицейският началник наблюдава цялата сцена от два-три метра разстояние. Изглежда притеснен. На няколко пъти отварят устата ми и ме наливат с малки глътки алкохол. В един момент по грешка сипват твърде голяма доза и аз се задавям, повръщам всичко наведнъж.

— Готово — възкликва масажистът. — Този прескочи трапа.

След това продължиха да ме масажират още половин час. Вече можех да говоря, но предпочетох, да си мълча. По едно време си дадох сметка, че на съседната маса от дясната ми страна лежи още едно тяло. На него също му прилагаха някакви фрикции. Кой ли беше това — Леон или Чилиеца? Бяхме трима, а сега сме останали двама. Къде е третият?

Останалите маси бяха празни.

С помощта на масажиста се надигнах и седнах. Човекът до мен се оказа Педро Чилиеца. Облякоха ни и ни нахлузиха по един от онези ватирани комбинезони, предназначени специално за хората, работещи в хладилни помещения.

Полицейският началник отново пое задълженията си:

— Можеш ли да говориш, чилиецо?

— Да.

— Къде са бижутата?

— Не знам.

— А ти, жабарино?

— Нямам нищо общо с тези хора.

— Много добре.

Смъкнах се от масата на земята. Едва се удържах на крака, но с радост посрещнах живителната болка в раните си. Макар да ми прималяваше от нея, тя ми позволяваше да усетя, че кръвта ми отново тече, тече толкова бързо, че се блъска в стените на вените и артериите във всяко кътче на тялото ми. В този момент помислих, че най-големият кошмар е зад гърба ми, но уви, сгреших. Накараха ни двамата с Педро да застанем един до друг и началникът, който междувременно си бе възвърнал увереността, заповяда: „Свалете им комбинезоните!“. Съблякоха ме и аз отново се разтреперих от студ.