Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

А когато вечер си тръгвахме за дома, сърцата ни бяха изпълнени с радост и слънце, с чувството, че сме гребали с пълни шепи от удоволствията на живота. Не ни вълнуваха никакви грижи, дори не мислехме с какви пари ще платим бензина — единственото ни желание беше да търсим нови и неочаквани преживявания.

В Лас Авес открихме голяма подводна пещера, чийто вход при отлив оставаше на сушата и това даваше възможност вътре да нахлуят въздух и светлина. Аз направо се влюбих в тази впечатляваща пещера. Прониквахме вътре с плуване. Водата там беше чиста и само около метър дълбока. Щом човек застанеше прав в центъра й, сводовете й изглеждаха като покритие с щурци. Само че това, разбира се, не бяха щурци, а хиляди малки лангусти, вкопчени в скалите така, както щурците се закачат за дърветата в Прованс. Стояхме дълго в пещерата и внимавахме да не вдигаме шум, за да не ги притесним. Намесихме се само веднъж, когато един тлъст октопод, явно изгладнял за бебета-лангусти, протегна пипалото си, за да придърпа няколко от тях. Бързо се хвърлихме и го обезвредихме. Сега вече можеше да си лежи там докато изгние, но едва ли рачетата щяха да го оставят на мира, защото сега той се беше превърнал в плячка за тях.

Няколко пъти ходихме до Лас Авес, за да прекараме там нощта. Въоръжени с големи електрически фенери, събирахме тежките по кило лангусти и пълнехме с тях саковете си. Стоварвахме улова на Карлота — летище, разположено насред самия Каракас. Преценихме, че можем да пренасяме наведнъж около половин тон лангусти. Беше лудост да товарим самолета така, но не ни пукаше. Едва успявахме да се отлепим от земята. Звездите определено нямаха причини да се боят, че ще ги стигнем. Тежко преминавахме над дългата двайсет и пет километра долина, която ни делеше от Каракас, и почти докосвахме покривите на къщите. После продавахме живите лангусти на смешната цена от два и половина боливара парчето. Както и да е — успявахме да си платим бензина и квартирата. Лошото е, че когато човек лови раци с голи ръце, често пъти си тръгва доста одран — понякога изобщо не успявахме да хванем нищо. Ние и на това не обръщахме кой знае какво внимание. Надсмивахме се над всичко и дишахме с пълни дробове.

Веднъж пак тръгнахме за Пуерто ла Круз, но по пътя недалеч от пристанището Карот ми каза по телефона: „Папи, свършва ни се горивото, ще се опитам да кацна на терена на петролната компания «Сан Томе».“ Прелетяхме веднъж над мястото за кацане, за да им покажем какви са ни намеренията, а ония видиотени наглеци в отговор паркираха насред частната си писта камион-цистерна — с вода ли или с бензин, върви разбери. На няколко пъти доста нервно казах на Карот, че не виждам къде може да се кацне, но той хладнокръвно ми отвърна „Дръж се, Папи!“ и се спусна към едно широко шосе, на което се приземи без много сътресения. За съжаление инерцията повлече самолета към кръстовището, откъдето в този момент изскачаше камион с ремарке, натоварен с биволи. Свистенето на спирачките заглуши нашите викове на ужас — ако шофьорът не бе загубил контрол над камиона и не се бе свлякъл в крайпътната канавка, щяхме да си отидем като едното нищо. За секунда изскочихме от самолета и Карот спря потока от псувни на шофьора италианец: „Я ни помогни да изтикаме самолета встрани от шосето и после ни ругай!“ Италианецът все още трепереше, бял като чаршаф. На свой ред и ние му помогнахме да си събере биволите, които се бяха разбягали от смачканото ремарке.

Виртуозното кацане накара хората да заговорят за Карот и правителството купи самолета му, а него назначи за инструктор на летището Карлота.

Така приключи животът ми на авиатор. Жалко, Карот ми беше преподал няколко урока и ми се струва, че всичко вървеше добре. Толкова по-зле. Единственият, който загуби от цялата афера, беше Кориа. Най-странното е, че той не подаде жалба срещу мен. Години по-късно успях да му се издължа напълно и сега е моментът да му благодаря за това, че постъпи толкова благородно.

Но сега-засега не само че бях загубил самолета и работното си място при унгарката, а отгоре на всичко не биваше да припарвам до центъра на Каракас, където се намираше магазинът на Кориа. Положението ми отново не беше блестящо, но какво от това. С Карот прекарахме няколко твърде хубави седмици, за които никога няма да съжалявам. Нито ще ги забравя.

Двамата с Карот продължавахме да се виждаме често в кръчмичката на един стар французин, работил навремето в Трансатлантическата компания. Веднъж си седях кротко в ъгъла и играех домино с бивш каторжник, който сега се изхранваше от продажбата на парфюми на изплащане, и един испански републиканец. В тоя момент в кръчмата влязоха двама с черни очила и запитаха дали е вярно, че френският авиатор идвал често тук.