Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Бедата ни връхлетя един ден след празника с шампанското, но ние не бяхме вкъщи, за да го разберем веднага. Бяхме заминали заедно за съседен град на сто и двайсет километра от нашия, за да купим необходимите инструменти от „Дженерал Електрикс“. Елегантно облечени, двамата с Гастон тръгнахме пеша и два километра по-надолу се присъединихме към Паоло и Огюст, които ни чакаха с колата.

— Заслужихме си тази разходка, нали, момчета? Хайде, дишайте с пълни гърди въздуха на свободата!

— Прав си, Паоло, заслужихме си разходката. Не карай много бързо, за да се порадваме на пейзажа.

Отседнахме в два различни пансиона и прекарахме цели три дни в красивия пристанищен град, опасан с живописни кораби и гъмжащ от веселата разноцветна тълпа. Всяка вечер четиримата се събирахме заедно. „Никакви нощни барове, никакви публични домове, никакви уличници, сега сме в командировка по работа!“, беше отсякъл Паоло. И беше прав.

Двамата отидохме да изберем най-подходящата апаратура. Спряхме се на чудесна резачка, но се налагаше да я платим в брой, а не разполагахме с толкова мангизи. Паоло телеграфира в Буенос Айрес и за щастие даде адреса на пансиона, в който беше отседнал. Решихме, че ще ни закара обратно във вилата, а самият той ще се върне след ден-два, за да прибере парите и да купи резачката. Тръгнахме си към къщи в добро настроение след кратката ваканция.

Както обикновено, двамата с Гастон слязохме от колата на ъгъла на малката ни уличка. Имахме да изминем стотина метра до къщата. Тръгнахме бавно и предвкусвахме удоволствието от срещата с нашия шедьовър — тунела. Внезапно сграбчих Гастон за ръката и двамата замръзнахме на място. Какво ставаше пред къщата? Ченгета, дузина зяпачи, двама пожарникари, които нещо копаеха по улицата… Нямаше нужда да искам разяснения. Явно беше, че тунелът е открит!

Гастон започна да трепери, сякаш има треска. И както си тракаше със зъби, не намери да каже нищо по-умно от най-голямата глупост на света:

— Тия са ни развалили хубавия тунел! Мамка им! Толкова хубав тунел беше!

Точно в този момент един тип, на който от километър му личеше, че е ченге, се втренчи в нас. Цялата ситуация изведнъж ми се стори абсолютно нелепа и без да се усетя, избухнах в толкова искрен и весел смях, че подозренията на ченгето се изпариха. Хванах Гастон за ръката и казах високо на испански:

— Страшен тунел са били подготвили тия крадци!

Бавно обърнахме гръб на шедьовъра си и тръгнахме надолу по улицата без да бързаме и без някой да ни гони. Сега вече се налагаше да действаме светкавично. Попитах Гастон:

— Колко пари имаш? Аз имам около шестстотин долара и хиляда и петстотин боливара. А ти?

— Нося две хиляди долара в патрона си.

— Най-доброто сега, Гастон, е да се разделим тук, насред улицата.

— Какво ще правиш, Папи?

— Ще се върна обратно в пристанището, откъдето дойдохме, и ще се опитам да взема кораб за някъде. Най-добре за Венецуела.

Не можехме да се разцелуваме насред улицата и само си стиснахме ръцете, но от вълнение и двамата имахме сълзи в очите. Нищо не може да свърже толкова здраво двама мъже, колкото приключението и преживените заедно опасности.

— Късмет, Гастон!

— Да ти го начукам, Папи!

Паоло и Огюст също се върнаха по домовете си, използвайки различни пътища. Единият си отиде в Парагвай, другият — в Буенос Айрес. Сега поне, мацките на Паоло не си лягат вечер само с възглавницата.

Успях да се кача на кораб за Порто Рико. Оттам взех самолет за Колумбия и кораб за Венецуела.

Чак няколко месеца по-късно научих какво се беше случило: повреда в канализацията под големия булевард от другата страна на банката. Огромен камион, натоварен с метални тръби, тръгнал да минава по нашата улица и задните му гуми хлътнали в тунела. Викове, крясъци, ама защо, ама как, полиция — и накрая разбрали всичко.

В Каракас празнуваха Коледа. Големите улици бяха великолепно осветени. Навсякъде се бяха строили групички певци, които изпълняваха несравнимите коледни химни на обикновените хора от народа. Веселието се носеше из въздуха. Аз се чувствах потиснат от провала, но не и озлобен. Играхме и загубихме, но животът продължаваше, а аз се усещах по-свободен от когато и да било. Пък и както справедливо отбеляза Гастон, хубав тунел успяхме да изкопаем!

Атмосферата, която се създаваше от химните за Витлеемското чудо, лека-полека ме покори, почувствах се успокоен, душата ми отново се отпусна и отидох да изпратя телеграма на Мария: „Мария, дано тази Коледа изпълни с щастие дома, в който ти ми даде толкова много.“