Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Аз съм — рече Карот и се надигна.

Огледах непознатите от главата до краката и разпознах единия въпреки черните му очила. От вълнение просто загубих дъх. Приближих се. Той също ме позна, преди да съм проговорил:

— Папи!

Беше Дългия Леон — един от най-добрите ми другари от каторгата. Високо момче със слабо лице и щедро сърце. Мястото не беше подходящо за емоционални срещи и той без повече приказки ми представи приятеля си Педро Чилиеца. Отдалечихме се в един ъгъл и докато си пиехме питиетата, Леон обясни, че му трябвал пилот със самолет. Насочили го били към французина.

— Авиаторът е тук — повтори Карот. — И това съм аз. Но самолета вече го няма. Купиха го други.

— Жалко — отвърна Леон. И само толкоз.

Карот се оттегли и си продължи играта на домино. Педро Чилиеца отиде на бара и така най-сетне можахме да поговорим насаме.

— Е, Папи?

— Е, Леон?

— За последен път се срещнахме преди повече от десет години.

— Да, ти излизаше от изолатора, а аз тъкмо влизах. Как си, Леон?

— Не съм зле. А ти, Папи?

На него можех да му кажа всичко.

— Ще ти отговоря искрено, Леон. Живуркам си. Не е лесно да се качиш обратно по склона. Излизаш от каторгата с най-добри намерения, но се оказва, че не се живее лесно без занаят и без приключения. Пък и слушай, Леон. Ти си по-възрастен от мен и не приличаш на останалите. Мога да ти излея душата си. Ако говорим най-честно и искрено, на тая страна аз дължа всичко. Тук се възродих и си дадох дума, че ще я уважавам и няма да върша нищо, което заслужава порицание. Но хич не ми е лесно. Аз съм сигурен, че бих могъл да си изградя тук приемливо положение, тръгвайки от нулата, и то само с помощта на законни средства, но има в Париж едни хора, на които искам да представя дълга сметка за уреждане. Не мога да чакам, докато ония мръсници пукнат спокойно, преди да съм пристигнал. Гледам тук младежите, които са толкова весели и безгрижни, и всеки път, щом застана пред някое момче на двайсет-трийсет години, цялото озарено от желанието за живот, което човек изпитва на тази възраст, без да искам започвам да си припомням, че ми откраднаха най-хубавите години в живота. Отново виждам черните дупки в изолатора, трите години, които изкарах в килиите, очаквайки съда, и после заминаването за Гвиана, отвратителната каторга, където с мен се отнасяха като с бясно куче. И после часове наред, а понякога и по цели дни, крача из Каракас и прехвърлям през главата си всичко това. Вместо да благодаря десет, двайсет пъти на съдбата, че ме избави, аз отново потъвам мислено в онези гробове, където обикалях като мечка в клетка, и отново започвам да скандирам: едно, две, три, четири, пет, кръгом! То е по-силно от мен, истинска мания. Обрекоха ме несправедливо на страданието и щяха да ме оставят да пукна като най-жалката дрипа с оскотяло сърце и лице, ако не се бях измъкнал с цената на страшни мъки и невероятна воля. Не, не мога да понеса мисълта, че виновните ще умрат спокойно в леглата си, без да са си платили. И когато крача така из улиците, улавям се, че не гледам света наоколо по нормален начин. Оглеждам всяка бижутерия, всяко кътче, където със сигурност ще намеря липсващите ми пари, и преценявам как точно да ги обера. При това тук има места толкова лесни за обиране, че просто те провокират. Ако досега не съм направил нищо, то не е защото ми липсва желание. Досега удържах на тежкия обет, който си бях дал да не върша престъпления срещу тази страна и този народ. Подобно нещо би било толкова подло, отблъскващо и недостойно, колкото да изнасилиш дъщерите на домакина, който те е приел в дома си. Но се боя, да, боя се от себе си, защото някой ден няма да устоя на изкушението да направя големия си удар. Тези противоречия ме потискат и на моменти дори загубвам вяра, че един ден ще мога да живея от честен труд. Защото по честен път би било съвсем невъзможно да събера сумата, необходима ми за моето отмъщение. Между нас да си остане, Леон, но вече съм на края на силите си.

Дългия Леон ме изслуша докрая, без да каже нищо. Само ме наблюдаваше внимателно. Изпихме по едно последно питие, без да си говорим. После той стана да си ходи и ми определи среща на обяд на следващия ден. Щеше да присъства и Педро Чилиеца.

Срещнахме се в сенчестата беседка на един спокоен ресторант. Времето беше приятно.

— Обмислих това, което ми каза, Папи. Затова сега ще ти кажа защо сме в Каракас.

Оказа се, че двамата само минавали оттук на път за друга латиноамериканска страна, където щели сериозно да се погрижат за една заложна къща. Според сведенията, дадени им от един от служителите, а също и според собствените им проучвания вътре имало достатъчно бижута, за да остане всеки от нас след удара с добра сумичка в джоба. Точно затова им трябвал Карот. Искали да му предложат да се включи със самолета си, но сега вече нямало смисъл да се говори за това.