Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Едва се довлякох до вкъщи. Десет, не, двадесет пъти бях залагал живота си заради проклетите десет хиляди долара, а сега не ми бе останал дори цент. А на ливанеца не му се е налагало да препикава заровете, за да спечели на барбут. Даже не му се е налагало да си помръдва задника — чакал е вкъщи да му носят мангизите на ръка.

Но желанието ми за живот беше толкова силно, че сам се скастрих: „Ти си свободен, свободен, а се цупиш на съдбата! Сигурно е на майтап — не може да говориш сериозно. Този път загубихме залагането, но авантюрата си струваше риска: «Хайде залагайте!», «Банката фалира!», «След няколко седмици ще бъда богат или мъртъв».“ Изживяването бе толкова наситено с напрежение — сякаш седях през цялото време върху вулкан, дебнейки го да не изригне, докато в същото време околните кратери вече пушеха. Трябваше да съм непрекъснато нащрек, да предвиждам откъде ще дойде следващата експлозия — нима цялото това удоволствие не струваше поне десет хиляди долара?

Успях да се поокопитя и да обмисля ситуацията. Налагаше се спешно да се върна в мината, преди ливанецът да е успял да се чупи. В случая времето наистина значеше пари, затова тръгнах веднага. Осигурих си муле и провизии, пистолетът и ножът все още бяха в мен. Оставаше един последен въпрос — ще успея ли да намеря пътя през джунглата.

Мария каза, че конят ще ми свърши повече работа от мулето и аз го смених. Все още се боях да не би да свърна в погрешна посока, защото на места пътеката се разклоняваше на няколко лъча.

— Познавам добре пътя, искаш ли да те придружа? — предложи Мария. — Хайде, знаеш ли колко ще ми бъде приятно? Ще дойда само до мястото, където мъжете оставят конете си, преди да продължат напред с пироги.

— Твърде опасно е за теб, Мария. Как ще се връщаш сама?

— Ще причакам някой познат от селото да ме доведе обратно. Така ще бъда спокойна. Кажи да, mi amor!

Поговорих с Хосе и той се съгласи: „Ще й дам пищова си. Тя умее да си служи с него.“

И ето как след пет часа езда (бях наел кон и за Мария) двамата се озовахме сами насред джунглата. Поседнахме за малко на пътеката. Мария и аз. Тя беше обута в панталон за езда — подарък от приятелка llanera. Във Венецуела llana наричат една огромна равнинна местност, където жените са смели, неукротими, стрелят с пушка и револвер като мъжете, служат си с мачете като с рапира и яздят като истински амазонки. Уж приличат по всичко на мъжете, но умеят и да обичат до смърт.

Мария беше пълната противоположност на този тип жени. Нежна, чувствена, същинско дете на природата. И все пак тя знаеше как да се брани със или без оръжие, защото отгоре на всичко беше и смелчага.

Никога, никога няма да забравя нашето пътешествие към реката. Това бяха несравними нощи и дни, когато сърцата ни пееха и туптяха от радост. Никога не бих могъл да опиша щастието на онези фантастични мигове, когато се гмуркахме в хладината на кристално чистата вода и после още мокри и голи се любехме върху тревата, а около нас прехвърчаха многоцветни птички, пеперуди, водни кончета, сякаш искат да участват в забавата ни.

После отново поемахме на път, преситени от ласки, обзети от такова опиянение, че понякога опипвах тялото си, за да проверя дали съм все още цял. Колкото повече се приближавахме към реката, толкова повече се вслушвах в звънкия глас на Мария, в нейните любовни песни. Колкото повече се скъсяваше разстоянието до нашата раздяла, толкова повече се стараех да забавя коня си и толкова по-често предлагах да спрем.

— Знаеш ли, Мария, мисля, че трябва да оставим конете да си поемат дъх.

— При този ритъм, с който се придвижваме, Папи, накрая ние ще се изтощим, не те — подхвърли тя и избухна в смях, откривайки перлените си зъби.

Успяхме да изгубим цели шест дни за път. Когато най-после се добрахме до пристана, ме обзе непреодолимо желание да преспим там и на другия ден да поемем обратно пътя към Каяо. Възможността да преживея още шест дни, изпълнени със страст, ми се стори стотици пъти по-привлекателна от десетте хиляди долара. Толкова силен бе подтикът ми, че целият се разтреперих. Но още по-силен от него се оказа вътрешният глас, който ми каза: „Не бъди глупак, Папи. Десет хиляди са истинско състояние — това е първата вноска от сумата, която ти трябва, за да изпълниш плановете си. Не бива да ги зарязваш просто така!“

— Ето го пристана — промълви Мария.

И пряко волята си, въпреки мислите и чувствата си, казах на Мария точно обратното на онова, което исках да й кажа: