Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Открих в селото човек, който да ме заведе обратно до Каяо, и пет дни по-късно си бях вкъщи.

Вече се свечеряваше, когато изтощен, изкльощавял и полумъртъв от умора, почуках на вратата на Мария.

— Той си дойде! Той си дойде! — развика се с пълно гърло Есмералда.

— Кой „той“? — обади се Мария от дъното на стаята си. — Защо крещиш така?

След всичко, което бях преживял през последните седмици, това сърдечно посрещане силно ме развълнува. Прегърнах Есмералда и й запуших устата, за да не може да отговори на сестра си.

— Кой гостенин е заслужил толкова много шум? — запита Мария и влезе в стаята. След което с радостен вик, избликващ сякаш от дъното на сърцето й, се хвърли в обятията ми. Прегърнах Пиколино, целунах останалите момичета (Хосе отсъстваше) и после дълго, много дълго лежах в постелята с Мария. Тя ми задаваше непрекъснато едни и същи въпроси — не можеше да повярва, че съм отишъл директно у тях, без да се отбивам при Дългия Шарло или в някоя от селските кръчми.

— Кажи, нали ще поостанеш в Каяо?

— Да, ще уредя нещата така, че да остана за известно време.

— Трябва да си починеш, да напълнееш. Аз ще те глезя, ще ти приготвям лакомства. Искам когато си тръгнеш оттук, да се чувстваш достатъчно силен, за да се пребориш с клопките и трудностите на големия град. Ах, аз ще страдам за теб до края на живота си, но не те виня за това — ти ме беше предупредил, че ще си идеш един ден.

Ел Каяо, Уасипата, Упата, Тумеремо — малки селца със странни за ухото на европееца имена, миниатюрни точици върху картата на огромна страна, три пъти по-голяма от Франция, захвърлени в един затънтен край на света, където думата прогрес не значи нищо, но природата е приказно красива… Тук жени и мъже, млади и стари живеят така, както са живели хората в Европа преди половин век — радват се на слънцето, потапят се в истински страсти, излъчват щедрост и човеколюбие. Тези от тях, които са над четиридесет години, добре помнят страшното управление на диктатора Гомес. За едното нищо човек можел да бъде гонен, пребиван, шибан с камшик от всеки представител на властта. В периода от 1925 до 1935 година младите момчета между петнадесет и двадесет години били преследвани като диви зверове от полицията на тиранина. Впримчени веднъж в мрежите на комисиите за набиране на войници, те не можели по никакъв начин да избягат от казармата. А в същото време високопоставените чиновници си позволявали да отвличат хубавици, да се гаврят с тях и да ги захвърлят на улицата, когато им омръзнат. Семействата не смеели да се противопоставят, защото рискували да бъдат унищожени.

Народът се опитвал да се бунтува, но всяко въстание се превръщало в колективно самоубийство на мъже и жени, решени в един момент да отмъстят дори с цената на живота си — такъв е бил случаят с полковник Запата. Войската светкавично смазвала бунта, а онези, които успявали да отърват кожата, били след това осакатявани от изтезания.

И въпреки всичко полуграмотните селяни от тези изостанали краища са успели да опазят човеколюбието си и своята доверчивост. Техният пример дълбоко ме развълнува.

Мислех за всичко това, докато лежах до Мария. Истина е, че бях страдал, че бях несправедливо осъден, че френските мръсни надзиратели не отстъпваха на полицаите и войниците на тиранина нито по жестокост, нито по злоба. Но ето ме все пак тук — жив и здрав след една опасна, но страхотно вълнуваща авантюра. Истина е, че бях обикалял джунглата до изнемога, че бях вървял пеша и гребал в пирога, но всеки мой ден се равняваше на година — толкова наситен е животът на човека, неподчинен на законите, освободен от задръжките, от моралните табута, от господството на чуждите заповеди.

Питах се дали постъпвам добре, като заминавам за Каракас и изоставям зад гърба си това райско кътче. Все още не бях сигурен.

Новият ден ме посрещна с лоша новина. Тукашният представител на ливанеца — дребен бижутер, специалист по изработването на малки и много оригинални бижута от злато и перли — ми каза, че не може да ми изплати чековете, защото банкерът му дължал много пари. Само това ми липсваше! Добре, ще ида да си получа парите на другия адрес — в Сиюдад Боливар. Там на въпроса „Познавате ли този и този господин?“ ми отговориха:

— Твърде добре, за съжаление. Той е мошеник и неотдавна изчезна, отнасяйки всичко, дори няколко монети с историческа ценност, които му бях поверил.

Е, сега вече чашата наистина преля. Бях дори по-беден, отколкото преди да срещна Жожо. И на това здраве му кажи! Съдбата ми е твърде капризна. Подобна издънка може да ми се случи само на мен. Да ме излъже някакъв ливанец!