Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Още щом се надигна като дявол, аз пипнах заредения си пистолет. Жожо обаче нито мръдна, нито направи какъвто и да било жест в самозащита. А черният се целеше именно в него. Разбрах, че трябва още много хляб да изям, докато науча кога е подходящият момент да бягаш или да стреляш.

По изгрев-слънце играта спря. Очите ми пареха и сълзяха от пушека на влажните треви и на тютюна. Едва успях да се изправя на крака, след като бях седял по турски цели девет часа. Но усещах удовлетворение поне от едно — тази нощ не се наложи да ходя да пикая. Бях се почувствал господар на нервите и живота си.

Спахме до два следобед.

Когато се събудих, Жожо вече го нямаше. Нахлузих панталона си — джобовете бяха празни. Явно той беше прибрал всичко. Мамка му! Още не бяхме пресметнали печалбите и не беше редно да постъпва така. Май дъртият твърде сериозно се възприемаше като неоспорим шеф. Самият аз никога досега не се бях подчинявал никому, но изпитвах ужас от хора със самочувствие на безнаказани висши същества.

Излязох и открих Жожо при Мигел. Тъкмо хапваше порция макарони с кайма.

— Как си, друже?

— И така, и онака.

— Защо онака?

— Не е трябвало да ми пребарваш панталона докато спя.

— Стига си се правил на глупак, млади човече. Аз съм коректен мъж и постъпих така, защото нашите отношения се градят единствено върху основата на взаимното доверие. По време на някоя от игрите ти например би могъл да скъташ печалбата и диамантите другаде, а не в джобовете си. От друга страна, само аз зная колко точно печеля. Както виждаш, няма никакво значение дали си изпразваме джобовете заедно. Всичко е въпрос на доверие.

Прав беше. Да не повдигаме повече този въпрос. Жожо плати на Мигел за рома и тютюна. Попитах го дали миньорите няма да забележат нещо нередно във факта, че той ги черпи с пиячка и цигари.

— Каква черпня, бе друже! Щом някой спечели, оставя бакшиш за покупки. Всички го знаят.

Така живеехме нощ след нощ. Бяхме изкарали вече две седмици — две седмици, през които редовно залагахме в дяволската игра не само парите, но и живота си.

Снощи валя като из ведро. Беше тъмно като в рог. Един от играчите припечели добре и се надигна да си ходи. Веднага след него тръгна друг бабаит, който от известно време не залагаше, понеже беше профукал всичко. Двадесетина минути по-късно едрият неудачник се върна и заигра с хъс. Реших, че късметлията му е дал назаем, после се изненадах, че му е дал толкова много. На сутринта намерихме късметлията заклан на петдесетина метра зад бараката. Разказах на Жожо за наблюденията си. „Това не ни влиза в работата — отсече той. — Да се научи друг път да внимава.“

— Бълнуваш, старче. Няма за кога да се научава. Мъртъв е.

— Е да, но какво можем да направим ние?

Аз от своя страна следвах съветите на Хосе. Редовно продавах чуждата валута, диамантите и златото на един ливански търговец, собственик на бижутерски магазин в Сиюдад Боливар. На бараката му висеше надпис „Изкупуваме изгодно диаманти.“ А отдолу пишеше „Моята честност е най-голямото ми богатство.“ Подреждах съвестно парите си в „сейф“ — с други думи в една непромокаема кесия. Никой друг не можеше да „внася“ или да „тегли“ от мое име. Всички местни разбойници го знаеха, а когато откриех някоя особено съмнителна мутра, която не вдява нито на френски, нито на испански, направо я водех със себе си, за да види. Така бях в опасност само по време на играта и непосредствено след края й. Понякога добрият Мигел идваше да ме придружи от мястото на залаганията до банката.

От два дни насам усещах, че в атмосферата витае напрежение, недоверие, неяснота. Бях придобил този инстинкт още в каторгата. На островите винаги надушвах кога положението се е напекло — без да знам как и защо. Може би това, че живеех непрекъснато нащрек, ми даваше допълнително сетиво за злите намерения на околните. Не знам. Но никога не съм грешил.

Вчера например четирима бразилци подпираха цяла нощ неосветените ъгли на стаята. От време на време някой от тях излизаше в осветеното пространство около играчите и залагаше смешни суми. В нито един момент не поискаха заровете. И още — по тях не се виждаше никакво оръжие . Нито мачете, нито нож, нито револвер. А мутрите им издаваха, че са си чисти мародери. Явно всичко беше премислено.

Тази вечер четиримата дойдоха пак. Ризите им висяха над панталоните — сигурно носеха затъкнат на кръста си по един револвер. Отново се свиха в сянката, но аз успях да ги позная. Не изпускаха от очи нито един от жестовете на играчите. Налагаше се да ги наблюдавам, без да се усетят — тоест не биваше да се втренчвам в тях. От време на време се правех, че избухвам в кашлица, навеждах се назад и прикривах лицето си с ръка. За жалост така успявах да разгледам само двамата пред мен. Другите двама мернах набързо, когато се обърнах назад, уж че се секна.