Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Не се наложи да чакам дълго. След като пообиколихме няколко жалки кръчмета, за да „установим контакти“, както се изрази Жожо, всички научиха, че довечера от осем часа у нас ще се играе на зарове. Оставаше да посетим само последната кръчма — малка барака с две масички под открито небе, четири пейки и една бензинова лампа, провисена от сламения навес. Кръчмарят — риж гигант на неопределена възраст, ни поднесе чашите, без да пророни дума. Тъкмо се канехме да вървим, когато той се приближи до мен и ми прошепна на френски: „Нито те знам, нито искам да те знам. Само един съвет ще ти дам: ако някога ти дойде желание да преспиш тук, ела. Аз ще те пазя.“

Говореше странен френски, но по акцента го познах, че е корсиканец.

— Корсиканец ли си?

— Да. И както знаеш, корсиканците никога не стават предатели. Не са като някои, дето идват от север — добави той с многозначителна усмивка.

— Благодаря ти. Така ще съм по-спокоен.

Към седем часа Жожо запали бензиновата лампа. Опънахме две покривки на земята. Никакви столове. Играчите можеха да стоят прави или да сядат по турски на земята. Решихме, че тази вечер аз няма да играя. Щях само да наблюдавам.

И миньорите заприиждаха. Сред тях имаше наистина забележителни мутри. Тук-там се срещаше по някой дребосък, но повечето бяха едри брадати и мустакати бабаити. Лицата и ръцете им изглеждаха чисти, те самите не воняха, а дрехите им бяха целите на петна и обикновено много износени. Ризите на всички без изключение блестяха от чистота.

Насред застлания под бяхме подредили в малки кутийки осем чифта зарчета. Жожо ме подкани да предложа на всеки играч по чаша ром. Мъжете бяха двадесетина. Взеха чашите си и гаврътнаха съдържанието им наведнъж. Нито един обаче не ми подсказа с жест, че това му е достатъчно. Три бутилки отидоха за нула време.

Накрая всички утолиха жаждата си, сложиха чашките до себе си, извадиха тубите за аспирин и се настаниха. Знаех, че в тубите държат диамантите си. Никой не използваше платнени торбички. Един треперлив стар китаец извади бижутерска везна и я сложи пред себе си. Почти не се говореше. Тукашните мъже бяха подивели от тежкия труд, от яростното слънце, от дълбоките до кръста ями с вода, в които тънеха от шест сутринта чак до залез-слънце.

Ето, нещата се пораздвижиха. Един, двама, трима от играчите взеха в ръце зарчетата, поогледаха ги внимателно, долепиха ги едно до друго и ги подадоха на околните. Изглежда, решиха, че всичко е наред, защото върнаха чифтовете обратно на покривката без забележки. Жожо ги прибра по кутийките, като остави навън само последната двойка.

Някои бяха хвърлили ризите си и сега се оплакваха от рояците комари. Жожо ме помоли да запаля няколко шепи влажни треви — пушекът щеше да ги поразгони.

— Кой започва пръв? — попита едър шишко с меден индиански цвят на кожата, огромна къдрава брада и грозно цвете, изтатуирано на дясната му ръка.

— Давай ти, ако искаш — отвърна Жожо.

Тогава горилата — защото шишкото приличаше точно на горила, измъкна от обкования си със сребро колан огромна пачка боливари, захванати с ластик.

— С колко започваш залагането, Китаецо? — го запита друг.

— С 500 боло 2 2 Съкращение от боливар. .

— Добре, да бъдат петстотин.

И заровете се завъртяха. Онзи хвърли осем. Жожо тръгна да хвърля също осмица, но друг от играчите го прекъсна:

— Давам 1000 боло, че не можеш да хвърлиш осмица от две по четири.

— Плащам — отвърна Жожо.

Китаеца беше хвърлил пет и три. Жожо изгуби. В продължение на пет часа играта вървеше гладко, без да се чуе нито един вик или протест. Бяха наистина страхотни играчи. Жожо загуби 7000 боло, а един куц — повече от 10000.

Бяхме решили да прекратим в полунощ, но всички мълчаливо се съгласиха да поиграят още час. В един Жожо обяви последния тур.

— Аз открих — рече Китаеца, хващайки заровете, — аз ще закрия. Залагам всичко спечелено — 9000 боливара.

Целият беше покрит с банкноти и диаманти. Няколко играчи се включиха в залагането и той от първия път успя да хвърли седмица — печелившото число.

След това толкова успешно и смело хвърляне публиката за първи път се разшумя. После мъжете се надигнаха и тръгнаха да спят.

— Видя ли сега, братле? — попита Жожо, когато останахме насаме.

— Най-вече видях какви забележителни мутри имат тия момчета. Всичките са добре въоръжени — имат и ютии, и ками. Някои даже носеха мачете — толкова добре подострени, че биха могли да ти клъцнат главата само с един удар.