Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Пуснах товара си върху един дънер, който служеше за маса в кръчмата под открито небе. Не можех да направя дори една крачка повече и чувствах, че съм в състояние ей там, на място, да удуша дъртия Жожо. А той ме наблюдаваше насмешливо, защото дори не се бе уморил.

— Как си, братле?

— Добре, братле, добре. От какво да ми е зле? Само ми кажи защо ме накара да мъкна толкова километри кирка, лопата и сито, след като няма да копаем като миньори?

Жожо, изглежда, се натъжи:

— Папийон, ти ме разочароваш. Помисли малко. Ако някой дойде тук без инструменти, ще се запитат защо е дошъл. Стотина чифта очи наблюдават как влизаш в миньорското село. Иззад стените на бараките и платнищата на палатките в момента надзъртат. Щом видят, че си екипиран, няма да се разтревожат. Разбра ли?

— Разбрах, братле.

— Сигурно продължаваш да се питаш защо тогава аз не нося нищо. Представи си, че пристигна тук с ръце в джобовете и започна да организирам хазартни игри. Какво ще си помислят миньорите и техните гълъбици, а, Папи? Ще си помислят — този мръсен французин е професионален комарджия. Само че аз няма да им дам тази възможност. Сега ще се опитам да купя на втора ръка моторна помпа. Ако не намеря, ще накарам да ми изпратят. Ще купя и двадесетина метра дебели тръби и два-три дървени сандъка с надупчени прегради. Помпата засмуква кал и я изхвърля в сандъка. С екип от седем човека така се промива петдесет пъти повече пръст, отколкото могат да промият цяла дузина по старите методи. При това методът не се брои за „механическо средство“. Като собственик на помпата ще получавам 25 процента от събрания добив и ще оправдавам присъствието си тук. Никой не може да каже, че печеля от хазарта, защото получавам доходи от помпата. Играя по цяла нощ просто защото съм и комарджия. И тъй като за разлика от другите не трябва лично да се бъхтам, това че оставам буден през нощта, е съвсем нормално. Сещаш ли се?

— Напълно.

— Направо ме радваш. Senora, две frescos!

Една твърде обемиста, но приветлива бабишкера със сравнително светла кожа ни донесе по една чаша с кафеникава течност, в която плуваха по едно ледче и парченце лимон.

— Осем боливара.

— Повече от осем долара! Мамка му, животът в тая пустош не е от най-евтините.

Жожо плати.

— Иначе как вървят нещата?

— Горе-долу.

— Има ли, няма ли?

— Хора има. Диамантите са малко. Това кътче го откриха преди три месеца и около четири хиляди души се стекоха на бърза ръка. Твърде много за толкова малко диаманти. А този — и тя ме посочи с едно кимване — немец ли е или французин?

— Французин. С мен е.

— Бедничкият!

— Защо бедничкият? — позаинтересувах се аз.

— Твърде си млад и хубав, за да умираш. Тия, дето пристигат тук с Жожо, все нямат късмет.

— Мълчи, дърто! Хайде, Папи, да вървим.

Станахме и преди да си тръгнем, дебеланата ми прошепна:

— Пази се.

Аз, разбира се, не бях казал на Жожо какво съм научил от Хосе и той много се изненада, че не го разпитвам за думите на старата. Чувствах, че очаква въпросите ми, но те не идваха. Това го обърка и той започна да ме стрелка с коси погледи.

След като поговори тук-там с някои стари познати, Жожо успя да ни намери една барачка. Три стайчета, халки, от които да си провесим хамаците, няколко картонени кашона. Върху единия се търкаляха празни бутилки от бира и ром, на другия стърчеше емайлирано канче и лейка, пълна до половината с вода. Имаше и въжета, на които да си простираме дрехите. Подът беше глинен и много чист. Дъските за вътрешните стени бяха взети от сандъци за стоки. По тях още можеше да се прочете „Сапун «Камей»“, „Мляко «Нестле»“ и прочее. Всяка от одаите имаше приблизително размери три на три. Без прозорци. Започнах да се задушавам и махнах ризата си.

Жожо се обърна и ме изгледа възмутено:

— Да не си луд! А ако влезе някой? Не само че имаш разбойническа мутра, ами се и събличаш, та да ти видят татуировките. По-добре направо се развикай, че си престъпник, братле! Моля те, дръж се прилично!

— Задушавам се, бе Жожо!

— Ще ти мине. Всичко е въпрос на навик. Пази поведение, за бога, бъди на ниво!

Едва се сдържах да не избухна в смях. Тоя Жожо наистина беше неописуем.

Бутнахме едната преграда, за да направим от двете стаи една по-голяма.

— Тук ще бъде казиното — изхили се Жожо.

Получи се помещение от шест на три метра. Пометохме, а после отидохме да намерим три дървени сандъка, ром и картонени чаши. Чаках с нетърпение да видя как ще потръгне хазартът.