Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Да не ми викат Комара, ако не идваш от каторгата!

— Прав си. Наричат ме Папийон.

— А мен — Жожо Комара.

Протегна ми ръка. Ръкостискането му беше мъжко и открито — нито твърде силно като на тия, дето ти смазват пръстите, за да се изфукат, нито вяло като при лицемерите и мекеретата. Веднага му рекох:

— Ела да пием по едно. Аз черпя.

— Не, по-добре да идем у нас — в бялата къща отсреща. Наричам я Белвил — като квартала, в който навремето израснах. Там ще се наплюскахме на спокойствие.

Вътре беше прибрано и доста чисто. Явно тук царстваше жена му — много млада, на около двадесет и пет години. А той, като го гледам, имаше поне шестдесетина годинки зад гърба си. Викаха й Лола — истинска венецуелка с матова кожа.

— Добре дошъл — посрещна ме тя с мила усмивка.

— Благодаря.

— По една мастика? — запита Жожо. — Един корсиканец ми докара двеста бутилчици от Франция. Тъкмо ще се произнесеш дали ти харесва.

Лола ни поднесе чашките и Жожо гаврътна три-четвърти от съдържанието на своята на един дъх.

— И какво сега? — запита ме той, вперил очи в мен.

— Какво какво? Да не искаш да седна да ти разказвам живота си?

— По-кротко, приятел. И все пак името Жожо Комара не ти ли говори нищо?

— Не.

— Ех, колко бързо те забравят хората! А в каторгата не бях кой да е. Никой друг не умееше така да хвърля дюшеши с едва маркирани зарове — неподправени, разбира се. Оттогава мина време, но хората като мен в крайна сметка би трябвало да оставят неизличими следи, да се превръщат в легенди. А доколкото виждам, подвизите ми са били забравени само за няколко години. Кажи си правичката, наистина ли никой не ти е говорил за мен?

Беше направо скандализиран.

— Честно, не.

Погледът свредел отново ме прониза до мозъка.

— Сигурно си останал за кратко в каторгата. Мутрата ти не е като на наш човек.

— Общо тринадесет години, през което време съм посещавал и каторгата в Елдорадо — това малко ли ти се вижда?

— А стига бе! Въобще не ти личи — само един истински събрат може да се досети отде идеш. Макар че и той, ако не е добър физиономист, ще се обърка. Сигурно хубавичко си си поживял, а?

— Не беше като на курорт — островите, изолатора…

— Дрън-дрън ярина, братле! Островите?! Това си е място за почивка. Само казино им липсва. Разбрах те колко струваш, господинчо. За вас каторгата е била морски бриз, омари, риболов, никакви комари, а от време на време сте се облажвали със задника или пичката на някоя надзирателша, незадоволена от мъжа си.

— Ей, не бързай толкова…

— Хайде-хайде! Не ги знам аз тия работи. Не съм ходил на островите, но ми разказаха.

Тоя халтавият може и да е забавен, но усещам, че ако продължава в същия дух, скоро ще му се случи случка, защото кръвта ми започна да кипва. Той обаче не млъква:

— Истинската каторга беше в лагера на 24-и километър. Това нищо ли не ти говори? Нищо, разбира се. По зализаната ти мутра си личи, че не си го и помирисвал. Докато аз, братче, съм бил там. Сто мъже, всичките с проядени стомаси. Някои смогваха да се изправят, други само лежаха, а трети скимтяха като кучета. Около нас джунглата — като стена. И всички знаем, че не ние ще успеем да съборим стената — тя ще смаже нас. В този лагер не ни караха да работим. Той беше като добре прикрита в гората яма, където управата на наказателната колония хвърляше живите трупове. Хайде, Папийон, приятелю, не упорствай! С мене никой не може да се ебава. Нито гледаш като бито куче, нито страните ти са хлътнали от постоянен глад, нито приличаш на нещастна дрипа, измъкнала се по чудо от ада — като всички онези уж млади хора, чиито лица са сбръчкани и състарени сякаш с бургия. Нищо подобно! Съвсем безпогрешно съм те преценил — за теб каторгата е била като безгрижна ваканция.

Леле, колко е твърдоглав тоя хахо. Питам се, как ли ще свърши нашата среща.

— Докато аз съм видял и ямата за живи мъртъвци, и гъмжащата от бактерии мръсотия, и дезинтерията, която те кара да си изсереш и червата. Ех, горкият Папийон! Пак ти казвам — ти дори не знаеш какво означава каторгата. Даже аз не бих могъл да ти опиша положението толкова правдоподобно, ако не бях прочел Албер Лондър — той всичко това го е разказал много хубаво.

Вглеждам се внимателно в кипящия от енергия дребосък и тъкмо преценявам под какъв точно ъгъл да го цапардосам с юмрук, когато внезапно ядът ми стихва и решавам да го прикоткам. За какъв дявол да се нервирам — човечето може да ми е от полза.

— Прав си, Жожо. Не бива да се фукам с годините, прекарани в каторгата, след като съм в чудесна форма и само някой тънък познавач като тебе може да познае откъде идвам.