Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

След няколко чаши кафе с коняк аз се обърнах към моите хора на френски:

— И какво, значи, си помислихте вие? Наистина ли вярвахте, че възнамерявам да сторя подобно нещо?

— Да, приятелю — отвърна Шарло. — Нямаше да ти кажем, но ти сам повдигна въпроса. Нали няма съмнение по въпроса, че смяташе да задигнеш онзи тон злато? Кажи си правичката, Папийон.

— Знаете, че от тринадесет години насам замислям едно отмъщение. Умножете тези тринадесет години по триста шестдесет и пет дни, после по двадесет и четири часа и всеки час по шестдесет минути и пак няма да разберете колко пъти съм се заклевал да поискам сметка за страданията си. И когато видях струпаното злато в това затънтено място, наистина си казах, че мога да свърша работата.

— А после? — запита Симон.

— После огледах положението от всички страни и се засрамих. Рискувах да унищожа вашето щастие. Можех да взривя всичко, което сте постигнали. Разбрах, че извоюваното от вас струва много повече от богатството. И така, изкушението да отмъкна златото отлетя в небитието. Бъдете сигурни — няма да предприемам никакви действия тук. Давам ви думата си.

— Чудесно! — възкликна радостно Шарло. — Вече можем да спим спокойно. Така де, един истински нашенски мошеник не би се поддал на изкушението. Да живее Папийон! Да живее Мария! Да живеят любовта и свободата! Да живее мъдростта! Калпазани бяхме, калпазани си останахме — но само спрямо ченгетата. Сега всички, включително и Папийон, мислим еднакво.

Изминаха шест месеца. Прав беше Шарло. Онзи път по време на празненството той спечели първата битка срещу изкушението на едно престъпно деяние. В известен смисъл след бягството бях започнал да се отдалечавам от „блатото“. Благодарение на примера, който ми дадоха моите приятели, успях да удържа важна победа над самия себе си: отказах се да присвоя милион долара. Едно беше сигурно: в бъдеще нямаше да се поддавам лесно на изкушението на „сигурния удар“. След като се отказах от такова огромно богатство, трудно някой щеше да ме накара да кривна от правия път. И все пак не се усещах напълно спокоен. Добре, трябваше да спечеля парите си не чрез кражби, а по друг начин. Но трябваше да спечеля достатъчно, за да се върна в Париж и да поискам сметка на виновните. А достатъчно значеше много.

Бум-бам, бум-бам, бум-бам! Помпите изсмукваха водата от галериите, без да спрат. Беше по-горещо от всякога. Всеки ден прекарвах по осем часа в утробата на мината. Него ден смяната ми беше от четири сутринта до обяд. На излизане щях да тръгна към Мария в Каяо. Пиколино се премести там преди месец, за да може докторът да го преглежда всекидневно. Пиеше лекарства, а Мария и сестрите й се грижеха чудесно за него. Значи хем щях да го видя, хем щях да спя с Мария. Не я бях виждал от осем дни и я желаех с тялото и душата си. Намерих камион, който да ме закара до градчето.

Когато около един следобед отворих вратата на къщата, навън валеше като из ведро. Всички бяха насядали около масата, само Мария стърчеше в очакване до вратата.

— Защо не дойде по-рано? Цели осем години те чакаме! Целият си се намокрил. Ела да се преоблечеш.

Замъкна ме оттатък, съблече ме и започна да ме суши с голяма кърпа. „Легни на леглото“, заповяда ми тя. Любихме се направо там, зад вратата, която ни отделяше от останалите — без да се притесняваме нито от тях, нито от нетърпението им. После заспахме и чак късно следобед, почти на здрачаване, дойде Есмералда — зеленооката сестра — и внимателно ни разбуди.

Вечеряхме всички заедно и Хосе Пирата ми предложи да се поразходим.

— Вярно ли е, Енрике, че си писал на шефа на полицията да поиска от Каракас прекратяване на задължителния ти престой тук?

— Да, Хосе.

— Получил е отговор от Каракас.

— Утвърдителен или отрицателен?

— Утвърдителен. Край на заточението.

— Знае ли Мария?

— Да.

— Какво каза?

— Че винаги си я предупреждавал, че не можеш да останеш в Каяо.

— Кога възнамеряваш да потеглиш? — попита ме той след кратка пауза. Макар и развълнуван от новината, бързо премислих възможностите и отсякох:

— Утре. Камионът, който ме докара дотук, продължава утре за град Боливар.

Хосе наведе глава.

— Amigo, сърдиш ли ми се?

— Не, Енрике. Винаги си ни предупреждавал, че няма да се задържиш. И все пак горко на Мария. Пък и на мен също!

— Оставям те, за да ида да потърся шофьора.

Намерих го и се уговорихме да потеглим на следващия ден в девет сутринта. Поради липса на място Пиколино щеше да пътува в кабината, а аз — върху празните чугунени варели, които превозваше. Хукнах към шефа на полицията и той ми връчи необходимите документи. Милият човек ми даде няколко добри съвета и ми пожела късмет. След това обиколих всичките си тукашни познати, които ме бяха подкрепяли с приятелството и помощта си.