— Как така?
— Приятно ми е, задето ви черпя с първото кафе на свобода.
— Благодаря. Кога има автобус?
— Днес е празник и автобуси не минават, но в единадесет оттук ще тръгне един камион.
— А, добре. Благодаря.
От къщата се показа младо девойче с черни очи и леко мургава кожа.
— Влезте вътре и седнете — покани ни тя с мила усмивка. Влязохме и се разположихме в стаята, където дузина мъже седяха и пиеха ром.
— Защо на вашия приятел му виси езикът?
— Болен е.
— Можем ли да му помогнем?
— Не, уви. Парализиран е. Трябва да го настаня в болница.
— Кой ще го храни?
— Аз.
— Да не ти е брат?
— Не, другар ми е.
— Имаш ли пари, французино?
— Малко. Отде знаеш, че съм французин?
— Тук всичко бързо се научава. От вчера знаехме, че ще те освобождават. Знаем също, че си избягал от Дяволския остров и че френската полиция те търси да те върне обратно там. Тук обаче няма да могат да те намерят. Тук те нямат думата. Ние ще те браним.
— А защо?
— Защото…
— Казвай де!
— На, изпий глътка ром и почерпи приятеля си.
Думата взе около тридесетгодишна жена. Беше почти черна. Попита ме дали съм женен. Не. А родителите ми живи ли са? Само татко.
— Ще му стане драго, ако разбере, че си във Венецуела.
— О, да, със сигурност.
Един кльощав бял дългуч, който се опитваше да гледа заканително, но си личеше, че е симпатяга, поде прекъснатия разговор.
— Тук баджанакът не успя да ти обясни защо смятаме да те браним. Е, аз ще ти кажа. Защото освен ако е луд, а тогава вече нищо не може да се направи за човека, винаги има шанс да се покае и да поеме по правия път, ако му помогнат. Ето защо ние във Венецуела ще те браним, защото обичаме ближния и с божията помощ вярваме в доброто у него.
— По каква причина според теб ме бяха заточили на Дяволския?
— Няма съмнение, че е било заради някакво сериозно провинение. Може да си убил някого или да си организирал голям грабеж. На колко те осъдиха?
— На доживотна каторга.
— Тук максималната присъда е тридесет години. Колко излежа?
— Тринадесет. Но сега вече съм свободен.
— Забрави миналото, омбре. Забрави колкото можеш по-скоро това, което си изстрадал по френските затвори и тук, в Елдорадо. Забрави, защото, ако мислиш много, ще започнеш да мечтаеш за отмъщение и накрая ще намразиш хората. Само забравата ще ти позволи отново да обикнеш ближния и да заживееш рамо до рамо с него. Ожени се колкото може по-скоро. Тукашните жени са пламенни и любовта, с която избраницата ти ще те дари, щастието и децата ще ти помогнат да забравиш мъките от миналото.
Ето го и камиона. Поблагодарих на добрите хорица и излязох, водейки Пиколино за ръка. Дузината пътници се разположиха на пейките в каросерията зад кабината на камиона. От гостоприемство селяните бяха запазили за нас двете най-хубави места в кабината до шофьора.
Камионът се друсаше като разглобен по лошия, покрит с дупки и насипи път, а аз си мислех за странния народ на Венецуела. Нито рибарите от залива Париа, нито простите войници от Елдорадо, нито скромният човечец, който ме заговори днес под сламения покрив на глинената колиба, имаха образование. Сигурно едва умееха да четат и пишат. Кой ги беше научил на подобно християнско милосърдие, откъде черпеха духовното благородство и умение да прощават на грешника? Как успяваха да намерят точните думи, вдъхващи кураж, защо предлагаха да помогнат на бившия каторжник със съветите си и с малкото, което притежаваха? Как така се получаваше, че образованите началници в Елдорадо, като офицерите или директора, се стремяха към същите идеали, както и хората от народа, да дадат шанс на съгрешилия независимо от произхода и провинението му? Нямаше как да са наследили тези качества от европейците — значи ги бяха получили от индианците. При всички положения можеш да им свалиш шапка, Папийон.
Ето ни в Каяо. Просторен площад, духова музика. Вярно бе, датата е 5 юли — националният празник. Събрала се е празнична тълпа — шарена, както навсякъде по тропиците, където се смесват всякакви цветове — черно, жълто, бяло и онова специфично бакърено червено на индианците, чиято раса можеш да познаеш винаги по леко дръпнатите очи и светлеещата кожа. Двамата с Пиколино, както и още няколко пътници, слязохме от камиона. Една девойка от групата се приближи към мен и каза: „Не се бъркайте, вече е платено.“ Шофьорът ни пожела на добър час и камионът отпътува. Стоях и държах бохчата в едната си ръка. За другата с трите си оцелели пръста се беше хванал Пиколино, а аз се опитвах да кроя планове за бъдещето. Разполагах с английски лири, останали ми още от Антилите, и с неколкостотин боливара — подарък от учениците по математика в каторгата на Елдорадо. Плюс няколко необработени диаманта от лехите с домати в засадената от мен зеленчукова градина.
Читать дальше