Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Втора част - Дали-или)

Когато той назова искания процент, тя се засмя.

— Това наистина ще ме одере жива, но и наистина ще си струва. Добре.

Те се договориха, че това е неин частен проект, а той е неин частен служител — и двамата не искаха да се занимават с намеса от страна на Изследователския отдел на „Тагарт“. Той помоли да остане в Юта като нощен пазач, където имаше цялото лабораторно оборудване и цялото уединение, което му беше нужно. Проектът трябваше да остане конфиденциален помежду им, докато — и освен ако — не успееше.

— Госпожице Тагарт — каза в заключение той, — не знам колко години ще ми отнеме да разреша това, ако изобщо някога стане. Но знам, че ако прекарам остатъка от живота си с това и успея, ще умра доволен.

Сетне добави:

— Има само едно нещо, което искам повече от това да го разреша: да се срещна с човека, който вече го е направил.

Веднъж месечно, след завръщането си в Юта, тя му изпращаше чек, а той й пращаше доклад за работата си. Беше твърде рано за надежди, но докладите му бяха единствената светлинка в тежката мъгла на дните й в кабинета.

Тя вдигна глава, след като свърши да чете. Календарът в далечината отбелязваше втори септември. Светлините на града под него се бяха умножили и блещукаха в далечината. Тя си мислеше за Риърдън. Искаше й се да е в града, искаше й се да го види тази вечер. След това, забелязвайки датата, тя изведнъж си спомни, че трябва да хукне към къщи, за да се облече, защото трябваше да присъства на сватбата на Джим тази вечер.

Тя не беше виждала Джим извън офиса повече от година. Не беше срещала годеницата му, но беше чела достатъчно за годежа по вестниците. Тя стана от бюрото си изтощена, с отвращение и примирение: струваше й се по-лесно да отиде на сватбата, отколкото да се мъчи да оправдава отсъствието си след това.

Бързаше през голямата зала на терминала, когато чу глас, който я повика.

— Госпожице Тагарт!

В гласа имаше едновременно странна нотка на настойчивост и колебание. Това я накара да спре на място — отне й няколко секунди да осъзнае, че я е извикал старият човек от будката за цигари.

— Надявах се да ви зърна от няколко дни, госпожице Тагарт. Много исках да говоря с вас.

На лицето му имаше странен израз — усилие да не изглежда уплашен.

— Съжалявам — с усмивка каза тя, — но цяла седмица тичам вътре и после навън, и нямам време да спра.

Той не се усмихна.

— Госпожице Тагарт, онази цигара с доларовия знак, която ми дадохте преди няколко месеца… Откъде я взехте?

Тя остана неподвижна за момент.

— Опасявам се, че е дълга и сложна история — отговори тя.

— Има ли някакъв начин да се свържете с човека, който ви я е дал?

— Предполагам, макар и да не съм съвсем сигурна. Защо?

— Той ще ви каже ли откъде я е взел?

— Не знам. Какво ви кара да подозирате, че няма да го направи?

Той се поколеба, сетне попита:

— Госпожице Тагарт, какво бихте направили, ако трябва да кажете на някого нещо, за което знаете, че е невъзможно?

Тя се разсмя.

— Човекът, който ми даде цигарата, каза, че в такъв случай човек трябва да провери предпоставките си.

— Така ли? За цигарата?

— Е, не точно. Но защо? Какво трябва да ми кажете?

— Госпожице Тагарт, проверих по целия свят. Обърнах се към всеки източник на информация в тютюневата индустрия. Накарах да направят химически анализ на угарката. Няма фабрика, която да произвежда такава хартия. Ароматните елементи в този тютюн не са използвани в никаква друга смес. Тази цигара е направена на машина, но тя не е произведена от никоя позната ми фабрика — а аз знам всички. Госпожице Тагарт, ако питате мен, тази цигара не е произведена на земята.

Риърдън стоеше и гледаше разсеяно, докато сервитьорът избутваше количката с вечерята от хотелската му стая. Кен Данагър беше тръгнал. Стаята беше полутъмна — по неизказано съгласие те бяха приглушили светлините по време на вечерята, за да не може лицето на Данагър да бъде забелязано и може би разпознато от сервитьорите.

Трябваше да се срещат крадешком, като престъпници, които не бива да бъдат виждани заедно. Не можеха да се срещат в кабинетите или домовете си, само в претъпканата анонимност на града, в неговия апартамент в хотел „Уейн-Фолклънд“. Можеше да наложат глоба от 10 000 долара и десет години затвор на всеки от тях, ако станеше известно, че той се е съгласил да достави на Данагър четири хиляди тона строителни елементи от риърдънов метал. Не бяха обсъждали закона по време на вечерята, нито пък мотивите си или риска, който поемаха. Просто говореха за бизнес.