Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Втора част - Дали-или)

Тя стоеше неподвижна пред него, наблюдавайки внимателно неясните очертания на някакъв силует, на нещо, което и тя се беше опитала да схване.

— Да… — каза тя, — да, знам какво си видял в тях… И аз го почувствах, но беше само като нещо, което те докосва леко и отминава, преди да осъзнаеш, че си го видял, като полъх на студен въздух, и онова, което остава след него е само чувството, че е трябвало да го спра… Знам, че си прав. Не мога да разбера играта им, но поне това е вярно: не трябва да виждаме света такъв, какъвто искат те да го видим. Това е някаква измама, много стара и много обхватна, и ключът към нейното разбиване е да проверяваме всяка предпоставка, на която ни учат, да поставяме под въпрос всяко наставление, да…

Тя се извърна към него, нещо внезапно й беше хрумнало, но преряза движението и думите в един и същи миг: следващите думи щяха да са онези, които не искаше да му казва. Стоеше и го гледаше с лека, светла и любопитна усмивка.

Някъде дълбоко в себе си той знаеше коя е мисълта, която тя не искаше да назове, но я познаваше само в тази и единствено в тази й недовършена форма, която трябваше да открие своя изказ в бъдещето. Той не спря, за да я улови сега, защото настъпващата вълна от светлина, която чувстваше, една друга мисъл, която идваше преди нея, му беше станала ясна и го беше обзела през последните минути. Той се изправи, приближи се до нея и я взе в ръцете си.

Почувства цялото й тяло притиснато до своето, сякаш телата им бяха две струи, който избликваха заедно нагоре, всяко към отделна точка, всяко носещо цялото им съзнание към срещата на устните им.

Онова, което тя почувства в този момент, съдържаше, като някаква неназована частица от себе си, осъзнаването на красотата в позата на тялото му, докато я държеше, докато стояха в средата на стаята високо над светлините на града.

Онова, което той знаеше, което беше открил тази вечер, беше, че възродилата се любов към съществуването не му беше върната от завръщането на желанието му спрямо нея, а че желанието се беше върнало, след като той беше отвоювал своя свят, любовта, ценността и смисъла на своя свят, и че желанието не беше в отговор на тялото й, а беше прослава на самия него и волята му за живот.

Той не го знаеше, не мислеше за това, беше отвъд необходимостта от думите, но в момента, когато усети отговора на нейното тяло на неговото, той почувства и недопустимото познание, че онова, което беше нарекъл нейно падение, беше най-голямата й добродетел — способността й да усеща радостта от съществуването така, както я усещаше и той.

Календарът в небето зад прозореца на кабинета й показваше втори септември. Дагни се облегна уморено на бюрото си. Първата светлина, която проблясваше с наближаването на здрача, беше винаги лъчът, който осветяваше календара; когато белият отблясък на страницата се появяваше над покривите, той замъгляваше града и ускоряваше настъпването на тъмнината.

Тя гледаше този далечен календар всяка вечер през последните няколко месеца. Дните ти са преброени, сякаш казваше той, сякаш крачеше към нещо, което той знае, а тя не. Някога беше отброявал дните в надпреварата й да построи линията „Джон Голт“ — сега отброяваше дни в надпреварата срещу непознат разрушител.

Един по един мъжете, които бяха построили новите градове в Колорадо, бяха потънали в някаква мълчалива неизвестност, от която никой още не се беше върнал. Градовете, които бяха изоставили, умираха. Някои от фабриките, които бяха построили, бяха останали заключени, без собственик, други бяха конфискувани от местните власти — машините и на едните, и на другите не работеха.

Тя се чувстваше така, сякаш пред нея са разпънали мрачна карта на Колорадо — като контролно табло, с няколко светлинки, пръснати из планините. Една след друга светлините бяха угаснали. Един след друг хората бяха изчезнали. Във всичко това имаше някаква схема, която тя усещаше, но не можеше да определи — тя вече беше в състояние да предскаже почти със сигурност кой ще е следващият и кога. Не разбираше обаче защо.

От онези, които някога я бяха поздравили, когато слизаше от кабината на локомотива на перона на железопътния възел „Уайт“, беше останал само Тед Нилсън, който продължаваше да работи във фабриката „Нилсън Мотърс“.

— Тед, нали няма ти да си следващият? — го беше попитала тя при едно негово скорошно пътуване до Ню Йорк, беше го направила с опит да се усмихне. Той беше отговорил мрачно: