Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Втора част - Дали-или)

Наблюдаваше с безразличие опустошението, което същото това безразличие беше донесло. Без значение колко трудни битки беше преживял в миналото, никога не беше постигнал тази съвършена грозота — да го изостави волята за действие. В моменти на страдание никога не беше позволявал на болката да спечели тази последна и постоянна победа, никога не беше й позволявал да го накара да изгуби желанието си да изпитва радост. Никога не беше се съмнявал в природата на света или във величието на човека като негова двигателна сила и сърцевина. Преди години се беше учудвал, с надменност и недоверие, на фанатичните секти, които се бяха появявали сред хората в тъмните ъгълчета на историята — секти, които вярваха, че човек е уловен в капана на една злонамерена вселена, управлявана от злото, с единствената цел да го измъчва. Тази вечер той разбираше възгледите и чувствата им за света. Ако това, което виждаше около себе си, е светът, в който живее, тогава не искаше да докосва нищо в него, не искаше да се бори с него — той беше аутсайдер, който нямаше какво да губи и не се вълнуваше дали ще живее още дълго.

Дагни и желанието му да я види бяха единственото изключение.

Желанието оставаше. Но, внезапно потресен, той осъзна, че не изпитва нужда да спи с нея тази вечер. Тази нужда, която не му беше давала и миг покой, която растеше, подхранена от собственото си удовлетворяване, се беше изпарила. Беше някаква странна импотентност — нито на тялото, нито на ума му. Чувстваше, все така страстно, както винаги го беше чувствал, че тя е най-желаната жена на света, но от това произлизаше само желанието да я желае, стремеж да чувства, а не чувство. Чувството за вцепенение изглеждаше като безразличие, но корените му не бяха нито в него, нито в нея — сякаш това беше сексуален акт, който принадлежеше на една реалност, която той беше напуснал.

— Не ставай, стой там, толкова е очевидно, че си ме чакала, че искам да погледам още малко.

Каза го от коридора на апартамента й, когато я видя изтегната във фотьойла и забеляза нетърпеливото трепване на раменете й, сякаш се канеше да става, и се усмихна. Забеляза, че като че ли някаква част от него наблюдаваше реакциите му с отдалечено любопитство — че усмивката и внезапната му радост бяха реални. Той улови едно чувство, което винаги беше изпитвал, но никога не беше назовавал, защото то беше безусловно и непосредствено: чувство, което му забраняваше да застане пред нея, когато той изпитва болка. То беше много повече от гордост и желание да скрие страданието — беше чувство, че страданието не бива да се признава в нейно присъствие, че никакво искане на единия или другия не може да има за причина болка и за цел — съжаление. Не съжаление беше донесъл със себе си и не съжаление беше дошъл да намери.

— Все още ли имаш нужда от доказателства, че винаги те чакам? — попита тя, послушно облегната назад, гласът й не беше нито нежен, нито умолителен, а ясен и подигравателен.

— Дагни, защо повечето жени никога не биха го признали, а ги го правиш?

— Защото никога не са сигурни, че би трябвало да са желани. А аз съм.

— Наистина се възхищавам на самоувереността.

— Самоувереността е само част от това, което казах, Ханк.

— А какво е цялото?

— Увереност в моята стойност — и в твоята.

Той я погледна, сякаш за да улови искрица на някаква неочаквана мисъл, тя се усмихна и добави:

— Не съм сигурна дали бих задържала човек като Орън Бойл например. Той изобщо няма да ме иска. А ти ще ме искаш.

— Да не твърдиш — бавно попита той, — че съм се издигнал в очите ти, когато си открила, че те желая?

— Разбира се.

— Това не е реакцията на повечето хора, когато ги желаят.

— Не е.

— Повечето хора чувстват, че се издигат в собствените си очи, ако другите ги желаят.

— А аз чувствам, че другите ме заслужават, ако ме желаят. А и ти чувстваш същото, Ханк, независимо дали го признаваш или не.

Не това ти казах тогава, първата сутрин, мислеше си той, гледайки надолу към нея. Тя лежеше мързеливо изтегната, с безизразно лице, но очите й светеха весело. Знаеше, че и тя и той мислят за същото. Усмихна се, но не каза нищо повече.

Докато седеше полуизлегнат на кушетката и я наблюдаваше през стаята, той се почувства умиротворен, сякаш някаква временна стена се беше издигнала между него и нещата, които беше чувствал по пътя насам. Той й каза за срещата си с човека от Държавния научен институт, защото, макар и да знаеше, че събитието предполага опасност, някакво странно, светещо чувство на удовлетворение изпълваше ума му.