Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Втора част - Дали-или)

— Надявам се да не съм.

— Как така се надяваш? Не си ли сигурен?

Той беше казал бавно и тежко:

— Дагни, винаги съм смятал, че е по-добре да умра, отколкото да спра да работя. Но така си мислеха и онези, които си заминаха. Струва ми се невъзможно някога да поискам да оставя всичко. Но преди година и за тях изглеждаше невъзможно. Те бяха мои приятели. Знаеха какво ще ни направят — на тези от нас, които оцелеят. Нямаше да си тръгнат така, без да кажат и дума, оставяйки ни допълнителния ужас от необяснимото, освен ако нямаха изключително важна причина. Преди месец Роджър Марш от „Марш електрик“ ми каза, че ще накара да го приковат към бюрото му, за да не може да го остави, независимо какво ужасно изкушение се изправи пред него. Той беше бесен на онези, които си бяха тръгнали. Закле се, че никога няма да го направи. „И ако е нещо, на което мога да противостоя — каза той, — се заклевам, че ще запазя достатъчно от разума си, за да ти оставя писмо и да ти подскажа какво е, така че да не трябва да си блъскаш главата с ужаса, който сега и двамата изпитваме“ Така каза. Преди две седмици замина. И не ми остави писмо… Дагни, не знам какво ще направя, когато го видя — каквото и да е онова, което са видели, преди да си тръгнат.

Струваше й се, че някакъв разрушител се движи безшумно из страната и светлините угасват при допира му — някой, мислеше си тя с горчивина, който е обърнал принципа на двигателя от „Двайсети век“ и сега превръща кинетичната енергия в статична.

Това е врагът, с когото се състезавам, мислеше си тя, докато седеше на бюрото си в сгъстяващия се здрач. Месечният доклад от Куентин Даниълс лежеше на бюрото й. Тя не можеше да бъде сигурна, че Даниълс ще разреши загадката на двигателя, но разрушителят се движеше ловко, уверено, с ускоряващо се темпо — тя се чудеше дали, когато възстанови двигателя, ще е останал някакъв свят, който да го използва.

Тя хареса Куентин Даниълс от момента, в който влезе в кабинета й, на първата им среща. Той беше висок и слаб мъж, на малко над трийсет, с приятно, остро лице и привлекателна усмивка.

Чертите му носеха намек за усмивка винаги, особено когато слушаше — това беше поглед на добронамерена веселост, сякаш ловко и търпеливо отхвърляше незначителното в думите, които чуваше, и стигаше направо до смисъла, миг преди събеседника си.

— Защо отказахте да работите за доктор Стедлър? — попита тя.

Намекът за усмивка стана по-твърд и напрегнат — това беше най-близкото до емоция състояние, което беше изразявал.

Емоцията беше гняв. Но той отговори равно и провлачено, както винаги:

— Знаете ли, доктор Стедлър веднъж каза, че първата дума в „свободно научно изследване“ е излишна. Изглежда го е забравил. Аз пък твърдя, че „правителствено научно изследване“ е противоречие.

Тя го попита какъв пост е заемал в Технологичния институт в Юта.

— Нощен пазач — отговори той.

— Какво? — ахна тя.

— Нощен пазач — учтиво повтори той, сякаш тя просто не го беше чула и нямаше за какво да се удивлява човек.

Продължи, че не харесва нито една от оцелелите научни организации, че би му харесала работата в изследователската лаборатория на някой голям индустриален концерн.

— Но кой от тях може да си позволи да предприеме дългосрочна работа в наши дни, а и защо да го правят?

Така че, когато Технологичният институт в Юта бил затворен поради липса на средства, той останал там като нощен пазач и единствен обитател на мястото — заплатата му била достатъчна, за да посреща нуждите си, а лабораторията на института била там, непокътната, за негова лична, необезпокоявана употреба.

— Значи правите собствени проучвания?

— Точно така.

— С каква цел?

— За мое собствено удоволствие.

— Какво възнамерявате да направите, ако откриете нещо от научна важност или с търговска стойност? Ще го предоставите ли за публична употреба?

— Не знам. Не мисля така.

— Нямате ли желание да служите на човечеството?

— Не говоря този език, госпожице Тагарт. Както и вие, струва ми се.

Тя се засмя.

— Мисля, че ще се разбираме.

— Със сигурност.

След като му беше разказала историята на двигателя и той беше проучил ръкописа, се беше въздържал да коментира — беше казал само, че ще приеме работата при всички условия, които тя назове. Тя го помоли сам да определи условията. Протестираше, удивена, срещу ниската месечна заплата, която той поиска.

— Госпожице Тагарт — каза той, — ако има нещо, което да не мога да приема, то е нещо за нищо. Не знам колко дълго може да се наложи да ми плащате и дали изобщо ще получите нещо в замяна. Ще заложа на собствения си ум. Няма да позволя на никой друг да го прави. Не взимам пари за намерения. Но със сигурност възнамерявам да взимам пари за свършена работа. Ако успея, тогава ще ви одера жива, защото ще искам процент, а той ще бъде висок, но ще си струва.