Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Втора част - Дали-или)

Тя попита с усмивка:

— С любовницата си?

Видя внезапната болка в очите му и отчаяно й се прииска да не го беше казвала.

— Със… жена — отговори той. Тя знаеше коя е думата, която премълча. Той продължи с мек и спокоен глас: — Когато забогатях и видях как се забавляват богатите, си помислих, че мястото, което съм си представял, не съществува. Дори не бях си го представял съвсем ясно. Не знаех какво ще бъде, само как ще се чувствам. Отказах се да го очаквам преди години. Но днес го изпитвам.

Той вдигна чашата си и я погледна.

— Ханк, аз… бих се отказала от всичко, което съм имала в живота си, освен от това да бъда… луксозен предмет за твоя разтуха.

Той видя ръката й да трепери, докато вдигаше чашата, и каза спокойно:

— Знам, скъпа.

Тя седеше шокирана, неподвижна: той никога не беше използвал тази дума преди. Той отхвърли глава назад и по лицето му плъзна най-блестящата и весела усмивка, която някога беше виждала.

— Първият ти момент на слабост, Дагни — каза той.

Тя се засмя и поклати глава. Той протегна ръка през масата и я сключи върху голото й рамо, сякаш я подпираше за момент. С мек смях, сякаш случайно, тя прекара устни по пръстите му, това задържа за миг лицето й надолу, за да не види той, че блясъкът в очите й беше от сълзи.

Когато погледна отново нагоре към него, усмивката й беше като неговата, а остатъкът от вечерта беше техният празник — за всичките му години от нощите в мината, за всичките й години от нощта на първия й бал, когато с неутолим копнеж по истинската празничност тя се беше чудила на хората, които очакват светлините и цветята да ги направят бляскави.

„Дали във всичко това… на което ни учат… няма грешка, която е порочна и много важна?“ — мислеше си тя с неговите думи, докато лежеше във фотьойла във всекидневната си през една мрачна пролетна вечер, докато го чакаше да дойде. Само още малко по-нататък, скъпи, мислеше си, погледни малко по-нататък и ще се освободиш от тази грешка и от цялата излишна болка, която никога не е трябвало да понасяш… Но чувстваше, че и тя още не е видяла цялостната перспектива, и се чудеше какви бяха стъпките, които й оставаше да извърви.

Докато вървеше из тъмнината на улиците към апартамента й, Риърдън държеше ръцете си в джобовете на палтото, с лакти, притиснати към тялото, защото чувстваше, че не иска да докосва нищо и да се опира до никого. Никога не беше го усещал преди това чувство на отвращение, което не беше свързано с някакъв конкретен обект, но изглежда наводняваше всичко около него, правейки града да изглежда подгизнал от мръсотия. Можеше да разбере погнусата от определено нещо, и можеше да се бори с него със здравословно възмущение и знанието, че то няма място в света; но това беше ново за него — чувството, че светът е гнусно място, част от което не иска да бъде.

Беше говорил с производителите на мед, които бяха задушени от поредица директиви, които щяха да ги унищожат до година.

Нямаше какво да ги посъветва, нямаше какво разрешение да им предложи, неговата изобретателност, която го беше направила прочут като човекът, който винаги ще намери начин да продължи да произвежда, вече не можеше да открие начин да ги спаси.

Но те всички знаеха, че няма изход — изобретателността беше добродетел на ума, а онова, което се беше изправило срещу тях, отдавна беше изхвърлило ума като ненужен.

— Това е сделка между момчетата във Вашингтон и вносителите на мед — беше казал един от тях, — най-вече „Д’Анкония мед“.

Това беше само едно малко, странично пробождане от болка, мислеше си, чувство на разочарование, предизвикано от очакване, което никога не беше имал правото да изпитва — трябваше да е наясно, че точно това би направил човек като Франсиско д’Анкония — и се чудеше ядосано защо му се струваше, че някакъв кратък, светъл пламък е угаснал някъде в един лишен от светлина свят.

Не знаеше дали невъзможността да действа беше предизвикала чувството на погнуса или пък самата погнуса го беше накарала да изгуби желание да действа. И двете, мислеше си — желанието предполага възможността да се действа, за да бъде постигнато, а действието предполага цел, която си струва да се постигне. Ако единствената възможна цел е да си измоли нестабилен миг на благосклонност от хора с пистолети, тогава нито действието, нито желанието можеха да съществуват повече.

А животът? — с безразличие се запита той. Животът, мислеше си, е определян като движение, човешкият живот беше целенасочено движение, в какво състояние беше същество, на което са отнети целта и движението, същество, хванато във вериги, но оставено да диша и да вижда цялото величие на възможностите, които може да постигне, оставено да крещи „защо?“ и да вижда дулото на пистолета като единствено обяснение? Той вдигна рамене и продължи — дори не се постара да намери отговор.