Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Втора част - Дали-или)

Четвъртият, който беше и най-младият, я беше погледнал мълчаливо за миг и чертите на лицето му се бяха изменили от смущение към намек за неуважение.

— Знаете ли, госпожице Тагарт, не мисля, че такъв двигател изобщо би трябвало да се прави, дори и ако някой е научил как да го направи. Той би превъзхождал толкова много всичко, което имаме, че няма да е честно спрямо по-неспособните учени, защото няма да остави поле за техните достижения и способности. Не мисля, че силните трябва да имат правото да нараняват самолюбието на слабите.

Тя го беше изгонила от кабинета си и беше седяла, изпълнена с недоумяващ ужас от факта, че най-порочното нещо, което някога беше чувала, беше изречено с тона на моралната правдивост.

Решението да говори с доктор Робърт Стедлър беше последният й изход. Тя се беше насилила да му се обади, въпреки съпротивата на някакво неподвижно място вътре в нея, което усещаше като натисната до край спирачка. Беше спорила със себе си. Беше мислила: имам си работа с хора като Джим и Орън Бойл, неговата вина е по-малка от тяхната, защо да не мога да говоря с него?

Не беше намерила отговор, само упоритото си чувство на съпротивление, само усещането, че от всички хора на света доктор Робърт Стедлър е последният, на когото трябва да се обади.

Докато седеше зад бюрото си над разписанието по линията „Джон Голт“, очаквайки доктор Стедлър да дойде, тя се чудеше защо нито един първокласен талант не се беше издигнал в науката години наред. Не беше в състояние да търси отговора. Гледаше чертата, некролог на влак №93, на разписанието пред себе си.

Влакът има два от великите атрибути на живота, мислеше си тя, движение и цел — някога това беше живо единство, а сега е само набор от мъртви вагони и локомотиви. Не си давай време да чувстваш, мислеше си тя, разфасовай трупа колкото се може по-бързо, локомотивите са нужни по цялата система, Кен Данагър от Пенсилвания има нужда от влакове, още влакове, само ако…

— Доктор Робърт Стедлър — чу се от интеркома на бюрото й.

Той влезе, усмихвайки се, усмивката сякаш подчертаваше думите му:

— Госпожице Тагарт, ще повярвате ли колко безпомощно щастлив съм да ви видя отново?

Тя не се засмя и бе внушително вежлива, когато отговори:

— Беше много любезно от ваша страна да дойдете тук.

Тя се поклони, стройното й тяло остана изпънато; бавно, официално наклони главата си.

— Ами ако ви призная, че имах нужда само от някакво приемливо оправдание, за да дойда? Би ли ви учудило?

— Не бих се опитала да злоупотребя с вежливостта ви — тя не се усмихваше. — Моля, седнете, доктор Стедлър.

Той се огледа с блеснал поглед.

— Никога не съм виждал кабинета на директор на железопътна компания. Не знаех, че ще бъде толкова… толкова официално място. Това присъщо ли е на работата ви?

— Въпросът, по който исках да се посъветвам с вас, е много отдалечен от областта на вашите интереси, доктор Стедлър. Може да намерите за странно, че търся именно вас. Позволете ми да обясня причините си.

— Фактът, че сте избрали да се обърнете към мен, е напълно достатъчна причина. Ако мога да съм ви от някаква полза, каквато и да е — не знам какво би могло да ми достави по-голямо удоволствие в този момент.

Усмивката му беше привлекателна, усмивка на светски човек, който я използва не за да прикрива думите си, а за да подчертае дързостта да изрази искрена емоция.

— Моят проблем е въпрос на технология — каза тя с ясния, безизразен тон на млад механик, който обсъжда трудна задача. — Напълно осъзнавам презрението ви към този клон от науката. Не очаквам да разрешите проблема ми — той не е нещо, което правите или което ви интересува. Бих желала само да ви го представя и след това ще ви задам само два въпроса. Трябваше да се обърна към вас, тъй като става въпрос за нечий ум, много велик ум — тя говореше безпристрастно, сякаш произнасяше точна присъда, — а вие сте единственият велик ум, останал в тази област.

Тя не можеше да каже защо думите й го нараниха така. Видя неподвижното му лице, внезапната задълбоченост в очите му, странна задълбоченост, която издаваше нетърпение и почти молба, сетне чу гласа му — сериозен, сякаш изпод натиска на някаква емоция, която го караше да звучи просто и смирено:

— Какъв е проблемът ви, госпожице Тагарт?

Тя му каза за двигателя и за мястото, на което го е намерила; каза му, че се е оказало невъзможно да научи името на изобретателя; не спомена подробности за търсенето си. Подаде му снимки на мотора и остатъка от ръкописа.