Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Втора част - Дали-или)

По пътищата на страната все още имаше коли, но те се движеха като пътници в пустиня, които отминават предупредителните скелети на коне, побелели от слънцето — те минаваха покрай скелетите на коли, които бяха рухнали при изпълнение на дълга си и бяха изоставени по канавките покрай пътищата. Хората не купуваха вече коли и фабриките за автомобили затваряха. Но все още имаше хора, които можеха да си набавят бензин, с помощта на някакви приятелства, които никой не си даваше труд да коментира. Тези хора си купуваха коли на произволна цена. Планините на Колорадо бяха наводнени от светлината, която струеше от огромните прозорци на фабриката, където поточните линии на Лорънс Хамънд изсипваха камиони и коли към страничните коловози на „Тагарт Трансконтинентал“. Слухът, че Лорънс Хамънд се е пенсионирал дойде тогава, когато най-малко го очакваха — сбит и внезапен, като удар на камбана сред тежка тишина. Комитет от местни граждани сега разпространяваше апели по радиото, умолявайки Лорънс Хамънд, където и да е, да им даде разрешение да отворят отново фабриката. Нямаше отговор.

Тя беше изкрещяла, когато Елис Уайът си тръгна, беше въздъхнала, когато Андрю Стоктън се оттегли, а когато чу, че Лорънс Хамънд е напуснал, само попита: „Кой е следващият?“

— Не, госпожице Тагарт, не мога да го обясня — беше й казала сестрата на Андрю Стоктън при последното й пътуване до Колорадо преди два месеца. — Не ми каза и дума и дори не знам дали е жив или мъртъв, също като с Елис Уайът. Не, нищо специално не е ставало в деня, преди да напусне. Спомням си само, че през тази последна вечер дойде да го види някакъв човек. Непознат, никога не съм го виждала преди. Говориха до късно през нощта, когато отидох да си легна, лампата в кабинета на Андрю още светеше.

Хората в градовете на Колорадо бяха смълчани. Дагни беше видяла начина, по който ходеха по улиците, покрай малките дрогерии, железарии и бакалии: сякаш се надяваха, че самото движение около работата им ще им спести необходимостта да погледнат в бъдещето. И тя беше минала по тези улици, опитвайки се да не вдига глава, да не вижда терасите от покрити със сажда скали и изкривена стомана, които някога бяха нефтените полета на Уайът. Можеха да се видят в много от градовете — когато беше вдигнала поглед напред, ги беше видяла в далечината.

Един кладенец на гребена на хълма още гореше. Никой не беше в състояние да го угаси. Тя го беше видяла от улицата — изригващ пламък, конвулсивно гърчещ се на фона на небето, сякаш опитвайки се да се освободи. Беше го видяла през нощта, на разстояние от сто потънали в непрогледен мрак мили, от прозореца на един влак: малък, буен пламък, който се люлееше на вятъра.

Хората го наричаха Факела на Уайът.

Най-дългият влак по линията „Джон Голт“ имаше четирийсет вагона, най-бързият се движеше с петдесет мили в час. Трябваше да щадят локомотивите — бяха машини на въглища, отдавна навършили пенсионна възраст. Джим получи горивото за дизелите, които теглеха „Комет“ и няколко от трансконтиненталните товарни влакове. Единственият източник на гориво, на който тя можеше да разчита и с когото можеше да работи, беше Кен Данагър от „Въглища Данагър“ в Пенсилвания.

Празни влакове трополяха из четирите щата, които бяха вързани като съседни за шията на Колорадо. Те караха по някой и друг товар от овце, малко зърно, купчина пъпеши и по някой фермер с наконтеното си семейство, който имаше приятели във Вашингтон. Джим беше получил субсидии от Вашингтон за всеки действащ влак, но не като за създаващо печалба транспортно средство, а като служещо на „общественото равноправие“.

Отнемаше й всичката енергия да продължава да поддържа в движение влаковете по секциите, където все още имаше нужда от тях, в районите, които все още произвеждаха. Но според отчетите на „Тагарт Трансконтинентал“ субсидиите на Джим за празни влакове носеха по-големи приходи от печалбата, която носеше най-добрият товарен влак в най-работещото индустриално направление.

Джим се хвалеше, че това са най-успешните шест месеца в историята на „Тагарт“ Като печалба по лъскавите страници на доклада му пред акционерите бяха отбелязани и парите, които не беше спечелил — субсидиите за празните влакове, и парите, които бяха чужди — които трябваше да бъдат похарчени за обратното изкупуване на облигациите на „Тагарт“, но Уесли Мауч разреши да не се плащат. Той се хвалеше с по-големия обем товари, пренасян от влаковете на „Тагарт“ в Аризона, където Дан Конъуей беше затворил окончателно „Финикс-Дюранго“ и се беше оттеглил, и в Минесота, където Пол Ларкин изпращаше желязна руда с влакове, а последните кораби за руда по Великите езера бяха изчезнали.