Айн Ранд: Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

Нямаше ангажимент в Ню Йорк. Не си даде време да осъзнае какво го накара да го направи. Усмихваше се с нетърпение, наблюдавайки едно парче слънчева светлина на един далечен хълм.

Дагни задраска с една черна черта влак №93 в разписанието и почувства за момент мрачно удовлетворение при мисълта, че го е направила спокойно. Това беше действие, което й се беше наложило да извършва многократно през последните шест месеца. В началото беше трудно, сега ставаше по-лесно.

Ще дойде денят, си помисли, когато щеше да е в състояние да задрасква без усилие. Влак №93 пътуваше по товарна линия, доставяйки стоки до Хамъндсвил, Колорадо.

Знаеше следващите стъпки: първо щеше да настъпи смъртта на специалните товарни влакове, после — намаляването на броя на товарните вагони за Хамъндсвил, закачени като бедни роднини в края на товарните влакове за други градове, след това — постепенното съкращаване до минимум на спирките в Хамъндсвил за пътническите влакове, а сетне — денят, когато щеше да задраска Хамъндсвил, Колорадо, от картата. Така се развиха нещата с железопътния възел „Уайът“ и с град Стоктън.

Знаеше — веднага щом се разчу, че Лорънс Хамънд се пенсионира, — че е безполезно да чака, да се надява и да се чуди дали братовчед му, адвокатът му или комитет от местни граждани ще отворят отново фабриката. Знаеше, че е време да съкращава разписанието.

Беше продължил по-малко от шест месеца, след като Елис Уайът се оттегли, този период, който един журналист беше нарекъл ликуващо „празник за малкия човек“. Всеки нефтопреработвател, който имаше три кладенеца и мрънкаше, че Елис Уайът не му е оставил шанс за препитание, се втурна да запълни дупката, която Уайът беше оставил. Образуваха лиги, кооперативи, сдружения — сливаха ресурсите и марките си. „Слънце на улицата на малкия човек“, беше казал журналистът. Слънцето им бяха пламъците, които се извиваха между кулите на Уайът Ойл. На фона на техния отблясък онези направиха състоянията, за които бяха мечтали — състояния, които не изискваха нито компетентност, нито усилие. След това най-големите им клиенти, като топлоцентралите например, които направо пиеха горивото и които не искаха да взимат под внимание човешкия фактор, започнаха да преминават на въглища; а по-малките клиенти, които бяха по-толерантни, започнаха да напускат бизнеса; момчетата във Вашингтон наложиха квоти върху петрола и извънреден данък върху производителите, за да подпомагат безработните петролни работници. Тогава няколко от големите петролни компании затвориха, сетне огрените от слънце малки хора откриха, че една сонда, която е струвала сто долара, сега струва петстотин, тъй като няма пазар за петролно оборудване, а доставчиците трябва да печелят от една сонда онова, което преди са печелили от пет, или да загинат. После започнаха да затварят тръбопроводите, тъй като никой не можеше да плаща за поддръжката им, след това на железниците беше разрешено да повишат цените, тъй като имаше малко петрол за превозване, а цената на влаковете с цистерни беше довела до затварянето на две малки влакови линии… И когато слънцето залезе, те видяха, че разходите по поддръжката, които някога им бяха позволявали да съществуват на техните шестдесетакрови полета, са били възможни единствено благодарение на хълмовете на Уайът, които се простираха на мили площ, и че са изчезнали заедно с тях — в същите облаци дим. Едва когато състоянията им изчезнаха, а помпите им спряха, малките хора разбраха, че нито един бизнес в страната не може да си позволи да купува петрол на цената, на която сега щяха да го произвеждат. След това момчетата във Вашингтон отпуснаха субсидии на петролния бизнес, но не всички собственици на кладенци имаха приятели във Вашингтон, и така последва една ситуация, която никой не се погрижи да я проучи отблизо или да я обсъжда.

Андрю Стоктън беше в положение, на което повечето бизнесмени завиждаха. Когато всички стремглаво минаха на въглища, това му падна от небето като златна възможност: заводът му работеше денонощно в състезание със зимните виелици, бълвайки части за печки и пещи на въглища. Нямаше много леярни, на които да се разчита, и той беше станал един от основните стълбове, на който се крепяха мазетата и кухните на страната. Стълбът рухна без предупреждение. Андрю Стоктън извести, че се оттегля, затвори фабриката си и изчезна. Не каза нито дума за това какво иска да бъде направено с фабриката и дали роднините му имат право да я отворят.