— Винаги си смятала правенето на пари за толкова важна добродетел — беше й казал Джим със странна полуусмивка. — Е, струва ми се, че съм по-добър в това от теб.
Никой не се опита да схване ясно въпроса за замразените облигации — може би защото всички го разбираха твърде добре. Първоначално имаше признаци на паника сред държателите на облигации и на опасно възмущение в обществото. После Уесли Мауч издаде друга директива, според която облигациите на хората можеха да се „размразят“ при заявяване на „жизнена нужда“: правителството щеше да ги изкупи, ако намереше задоволително доказателство на нужда от това. Имаше три въпроса, които никой не задаваше и на които никой не отговаряше: „Какво е доказателство?“ „Какво е нужда?“ „Жизнена за кого?“
След това стана проява на лош вкус да се обсъжда защо един получава разрешение да се размразят облигациите му, а друг — отказ. Хората се обръщаха с присвити устни, ако някой попиташе „защо?“ Предполагаше се, че трябва да се описва, не да се обяснява, да се изброяват факти, а не да се оценяват: господин Смит е бил размразен, господин Джоунс — не, това беше всичко. И когато господин Джоунс се самоубиваше, хората казваха: „Ами не знам, ако наистина имаше нужда от парите си, правителството щеше да му ги даде, но някои хора просто са алчни“.
Не биваше да се говори за хората, които, след като са получили отказ, продаваха облигациите си на една трета от стойността им на други, чиито нужди чудодейно караха трийсет и петте замразени цента да се размразят до цял долар, или за новата професия, практикувана от умни млади момчета, току-що завършили колежа, които се наричаха „размразители“ и предлагаха услугите си „за да ви помогнат да напишете молбата си с подходяща съвременна терминология“. Момчетата имаха приятели във Вашингтон. Докато гледаше коловоза на Тагарт от перона на някоя провинциална гара, тя се хващаше, че не усеща блестящата гордост, която чувстваше някога, а мъглив и гузен срам, сякаш някаква гадна ръжда беше хванала метала, и дори по-лошо: сякаш ръждата имаше оттенък на кръв. Но тогава, сред множеството на терминала, тя поглеждаше статуята на Нат Тагарт и си мислеше: това са твоите релси, ти си ги направил, ти си се борил за тях, не са те спрели страха или отвращението — няма да ги предам на тези момченца, аз съм единствената, която е останала да ги пази.
Не се отказа да търси човека, който беше открил двигателя. Това беше единствената част от работата й, която й даваше сили да понесе останалото. Това беше единствената обозрима цел, която даваше смисъл на усилията й. Имаше моменти, когато се чудеше защо иска да възстанови този двигател. За какво? — сякаш я питаше някакъв глас. Защото съм още жива, отговаряше тя. Но търсенето й оставаше напразно. Двамата й инженери не бяха намерили нищо в Уисконсин. Тя ги беше изпратила да преровят областта за хора, които бяха работили в „Двайсети век“, за да научат името на изобретателя. Не бяха научили нищо. Беше ги изпратила да търсят из папките на Патентното бюро — никога не беше регистриран патент за двигателя.
Единствената следа след нейното лично издирване беше фасът от цигарата с доларовия знак. Тя го беше забравила, докато една вечер наскоро го намери в едно чекмедже на бюрото си и го даде на приятеля си на будката за цигари в залата. Старецът беше много учуден, докато разглеждаше угарката, държейки я внимателно между два пръста, никога не беше чувал за подобна марка и се чудеше как може да я е пропуснал.
— От добро качество ли беше, госпожице Тагарт?
— Най-добрата, която някога съм пушила.
Той беше поклатил глава озадачено. Беше обещал да открие къде се произвеждат тези цигари и да й достави един стек.
Тя се беше опитала да намери учен, способен да се впусне в реконструкция на двигателя. Беше разпитвала хора, препоръчани й като най-добрите в областта си. Първият от тях, след като беше проучил останките от двигателя и ръкописа, беше заявил с тон на строеви сержант, че това нещо не би могло да работи, никога не е работило и той може да докаже, че подобен двигател никога не може да бъде накаран да заработи. Вторият беше казал провлачено с такъв тон, сякаш плащаше досаден данък, че не знае дали може да се направи и не го интересува да провери. Третият беше казал с войнствено нахален глас, че ще поеме работата, но при десетгодишен договор за двайсет и пет хиляди долара на година.
— В крайна сметка, госпожице Тагарт, ако очаквате огромни печалби от този двигател, трябва да платите за риска да си загубя времето.
Читать дальше