Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Втора част - Дали-или)

— Ами ако се опитам да пусна обяви за него?

— Не. Недейте.

— Но ако пусна обяви в научните издания и накарам доктор Ферис… — той спря, видя я как поглежда към него — бързо, както и той към нея; тя не казваше нищо, но издържа на погледа му. Той отмести очи и довърши изречението студено и твърдо: — И накарам доктор Ферис да каже по радиото, че аз искам да го видя, нима ще откаже да дойде?

— Да, доктор Стедлър, мисля, че ще откаже.

Той не я поглеждаше. Тя видя лекото изопване на мускулите на лицето му и в същото време нещо се разхлаби в чертите му — не можеше да каже каква светлина умираше в него, нито какво я караше да мисли така.

Той хвърли ръкописа на бюрото с нехаен, презрителен жест.

— Хората, които са достатъчно практични и продават мозъците си за пари, трябва да знаят малко повече за нещата от практична гледна точка.

Той я погледна с оттенък на предизвикателство, сякаш очакваше ядосан отговор. Но нейният отговор съдържаше нещо по-лошо от яд: лицето й остана безизразно, сякаш истинността или погрешността на неговите убеждения вече не я засягаха. Тя каза учтиво:

— Вторият въпрос, който исках да ви задам, е дали бихте били така любезен да ми кажете името на някой познат ви физик, който, по ваше мнение, би имал способностите да се опита да реконструира този двигател.

Той я погледна и се разсмя — това беше звук на болка.

— И вас ли измъчва, госпожице Тагарт? Невъзможността да намерите каквато и да е интелигентност, където и да е?

— Разпитах неколцина физици, които ми бяха горещо препоръчани, и открих, че са безнадеждни.

Той се наведе напред в очакване.

— Госпожице Тагарт — попита той, — не ме ли потърсихте, защото вярвате на почтеността на научната ми преценка?

Въпросът беше открита молба.

— Да — спокойно отговори тя, — вярвах на почтеността на научната ви преценка.

Той се облегна назад — изглеждаше сякаш някаква скрита усмивка смекчава напрежението по лицето му.

— Ще ми се да мога да ви помогна — съучастнически каза той.

— Съвсем себично бих желал да ви помогна, защото, знаете ли, това е моят най-голям проблем — да се опитам да намеря талантливи хора за собствения си персонал. Талант, глупости! Щях да съм доволен и от подобие на обещание — но за хората, които ми изпращат, не може да се каже дори, че притежават потенциала да се развият като прилични механици в някой сервиз. Не знам дали остарявам и ставам по-взискателен или човешката раса дегенерира, но когато бях млад светът не изглеждаше толкова лишен от интелигентност. Днес, ако видите хората, които трябва да интервюирам, бихте…

Той спря рязко, сякаш изведнъж си спомни нещо. Остана безмълвен, изглежда обмисляше нещо, което знаеше, но не искаше да й каже — тя се увери напълно в това, когато той рязко приключи разговора с онзи засегнат тон, който прикрива увъртане.

— Не, не познавам никого, когото бих могъл да ви препоръчам.

— Само това исках да ви попитам, доктор Стедлър — каза тя. — Благодаря, че ми отделихте от времето си.

Той остана седнал мълчаливо за миг, сякаш не можеше да се насили да си тръгне.

— Госпожице Тагарт — попита той, — бихте ли ми показали самия двигател?

Тя го погледна учудено.

— Ама разбира се… стига да искате. Но той е в едно подземно помещение, долу в тунелите на терминала.

— Нямам нищо против, стига вие да искате да ме заведете там. Няма никаква специална причина. Просто лично любопитство. Бих желал да го видя, това е всичко.

Докато стояха в подземния склад над стъклената кутия, в която бе моделът, той свали шапка с бавно, разсеяно движение — и тя не можа да разбере дали това е рутинен жест, защото се е сетил, че е в една стая с дама, или сякаш сваляше шапка пред нечий ковчег. Стояха мълчаливо, осветени от една-единствена лампа, която се отразяваше на лицата им. Колелетата на влаковете тракаха в далечината и от време на време изглеждаше, че някое неочаквано остро сътресение ще предизвика реакция в трупа в стъклената кутия.

— Толкова е прекрасно — тихо каза доктор Стедлър. — Толкова е прекрасно да видя една велика и съдбоносно нова идея, която да не е моя!

Тя го погледна, искайки да вярва, че го е разбрала правилно. Той говореше страстно и откровено, забравил за условностите, забравил дали е уместно да й даде да чуе изповедта за болката му, виждайки единствено лицето на една жена, която можеше да разбере:

— Госпожице Тагарт, знаете ли какъв е отличителният белег на второкачествения човек? Обида от достиженията на друг човек. Тия докачливи посредствени типове, които седят и треперят да не би нечия друга работа да се окаже по-велика от тяхната, те нямат и представа за самотата, която настъпва, щом стигнеш върха. Самотата да не срещаш свой равен — ум, който да уважаваш и достижение, на което да се възхитиш. Те ти се зъбят от дупките си, мислейки, че ти доставя удоволствие да ги засенчваш с дарбата си, докато ти би дал цяла година от живота си, само за да видиш проблясък на талант у някого от тях. Те завиждат на достиженията и визията им за величие е един свят, в който всички хора са по условие нисшестоящи. Не знаят, че такава мечта е безпогрешно доказателство за посредственост, защото човекът, който има постижения, никога не би могъл да понесе подобен свят. Те нямат начин да разберат какво е чувството, когато си заобиколен само от нисшестоящи. Омраза? Не, не е омраза, а отегчение — ужасно, безнадеждно, изцеждащо, парализиращо отегчение. Каква е ползата от похвалите и ласкателствата получени от хора, които не уважаваш? Някога изпитвала ли сте копнеж по някого, на когото да можете да се възхищавате? По нещо, към което да не гледате надолу, а нагоре?