Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Втора част - Дали-или)

— Вие ме презирате, господин Риърдън — веднъж беше заявило то, неочаквано, без обида. — Това е непрактично.

— Защо да е непрактично? — беше попитал Риърдън.

Момчето беше придобило озадачен вид и не беше намерило отговор. То никога нямаше отговор на въпроса „защо?“. Използваше плоски твърдения. Казваше за хората „Той е старомоден“, „Той е невъзстановен“, „Той не се е пригодил“ — без колебание или обяснение; казваше освен това, въпреки че беше завършило металургия: „Топенето на желязото, струва ми се, изисква висока температура“ Изказваше само несигурни мнения за физическата природа — и само категорични императиви за хората.

— Господин Риърдън — беше казало веднъж, — ако мислите, че трябва да отпускате повече метал на вашите приятели, може да се уреди, да знаете. Защо не кандидатстваме за специално разрешение на основата на жизнената нужда? Имам няколко приятели във Вашингтон. Вашите приятели са доста важни хора, големи бизнесмени, така че няма да е трудно да се измъкнем с жизнената нужда. Разбира се, ще има разходи за това-онова във Вашингтон, знаете как е, нещата винаги струват пари.

— Кои неща?

— Разбирате ме.

— Не — беше казал Риърдън. — Не разбирам. Защо не ми обясните?

Момчето го беше погледнало несигурно, беше го претеглило наум и после изтърси: — Това е лоша психология.

— Кое?

— Знаете ли, господин Риърдън, не е нужно да използвате такива думи.

— Какви?

— Думите са относителни. Те са само символи. Ако не използваме грозни символи, няма да има грозота. Защо искате да кажа нещата по един начин, когато вече съм ги казал по друг?

— По какъв начин искам да ги казвате?

— Защо го искате?

— По същата причина, по която вие не го искате.

Момчето беше замълчало за момент, после беше казало:

— Знаете ли, господин Риърдън, няма абсолютни стандарти. Не можем да се опираме на твърди принципи, трябва да сме гъвкави, трябва да се нагаждаме към реалността на деня и да действаме съобразно момента.

— Слушай, идиот такъв. Иди и се опитай да излееш тон стомана без твърди принципи, съобразно момента.

Странно усещане, почти чувство за стил, караше Риърдън да презира момчето, но не и да му се ядосва. То изглежда беше попило духа на събитията около себе си. Сякаш ги бяха върнали много векове назад в една епоха, към която момчето принадлежеше — но не и Риърдън. Вместо да строи нови пещи, мислеше си Риърдън — той водеше изгубена битка да се опитва да задържи старите; вместо да започва нови начинания, нови изследвания, нови експерименти с употребата на риърдъновия метал — той прахосваше цялата си енергия да търси източници на желязна руда. Също както са правели хората в зората на желязната епоха, но с по-малко надежда.

Опитваше се да избягва тези мисли. Трябваше да стои нащрек срещу собствените си чувства, сякаш някаква негова част се държеше като непознат, който трябва да бъде държан в постоянно вцепенение, а волята му трябва да служи за постоянната, бдителна упойка. Тази част от него беше непозната, той знаеше само, че не бива да вижда корените й и да й дава глас. Вече беше преживял един опасен момент, който не можеше да позволи да се повтори.

Това беше моментът, когато — сам в кабинета си, през една зимна вечер, парализиран от вестника, разгърнат на бюрото му, който предлагаше дълъг списък с директиви на първата си страница — беше чул по радиото новината за пламтящите полета на Елис Уайът. Тогава най-първата му реакция — преди всяка мисъл за бъдещето, всяко чувство за катастрофа, шок, ужас или протест — беше да избухне в смях. Беше се смял победоносно, с облекчение, смехът му бликна живо, тържествуващо, и думите, които не беше произнесъл, но беше почувствал, бяха: Господ да те благослови, Елис, каквото и да правиш!

Когато беше осъзнал смисъла на смеха си, беше разбрал, че сега е осъден на постоянна бдителност спрямо самия себе си. Като оцелял след инфаркт, той знаеше, че е получил предупреждение и че в него дебне опасност, която може да го удари във всеки един момент.

Оттогава я държеше далеч. Беше поддържал равномерно, внимателно, строго контролирано темпо на вътрешния си ход. Но опасността се беше приближила още веднъж. Когато беше видял заповедта на Държавния научен институт на бюрото си, му се беше сторило, че отблясъкът, който се движи по хартията, не идва от пещите навън, а от пламъците на горящо петролно поле.

— Господин Риърдън — каза Дойката, когато чу за отхвърлената поръчка, — не трябваше да го правите.