Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Втора част - Дали-или)

— Тогава защо не ме арестувате?

— Господин Риърдън, това е приятелски разговор. Защо да говорим за арести?

— Не е ли това последният ви аргумент срещу мен?

— Защо да го изтъквам?

— Не се ли загатва във всяко изречение от този разговор?

— Защо да го назоваваме?

— А защо не?

Отговор не последва.

— Нима се опитвате да скриете от мен факта, че ако нямахте този коз, нямаше изобщо да ви позволя да влезете в този кабинет?

— Но аз не говоря за арести.

— А аз говоря.

— Не ви разбирам, господин Риърдън.

— Не искам да ви помагам да се преструвате, че това е приятелски разговор. Не е. А сега правете, каквото искате.

Изразът на лицето на мъжа беше на озадаченост, сякаш нямаше представа от проблема, срещу който се изправя, и страх, сякаш винаги е живял с познанието за него и се е страхувал да не го покаже.

Риърдън чувстваше странна възбуда — като че ли беше на ръба да схване нещо, което никога не беше разбирал, като че ли беше по петите на някакво откритие, още твърде далечно, но с най-безмерната важност, която някога беше съзирал.

— Господин Риърдън — каза човекът — правителството се нуждае от вашия метал. Трябва да ни го продадете, защото със сигурност разбирате, че плановете на правителството не могат да бъдат забавяни от вашето съгласие.

— Продажбата — бавно каза Риърдън — изисква съгласието на продавача.

Той се изправи и отиде до прозореца.

— Ще ви кажа какво можете да направите.

Той посочи коловоза, където слитъците риърдънов метал се товареха на вагоните.

— Там има риърдънов метал. Докарайте камионите си като всеки друг мародер, но без риск, защото няма да ви застрелям, защото знаете, че не мога, вземете колкото искате метал и си вървете. Не се опитвайте да ми привеждате плащане. Няма да го приема. Не ми издавайте чек. Няма да бъде осребрен. Ако искате метала, имате пистолетите, с които да си го вземете. Давайте.

— За Бога, господин Риърдън! Какво ще си помисли обществото?

Това беше инстинктивен, неволен вик. За момент мускулите на лицето на Риърдън се раздвижиха в беззвучен смях. И двамата бяха разбрали последиците от вика. Риърдън каза равно, със сериозен, непринуден и финализиращ глас:

— Имате нужда от помощта ми, за да го направите да изглежда като продажба — като безопасна, справедлива, морална трансакция. Няма да ви помогна.

Човекът не започна да спори. Надигна се да си върви. Каза само:

— Ще съжалявате за позицията си, господин Риърдън.

— Не мисля така — каза Риърдън.

Знаеше, че случаят не е приключен. Знаеше също така, че секретността на Проекта X не е основната причина, поради която тези хора се страхуваха да придадат публичност на събитието. Знаеше, че чувства странна, радостна, спокойна самоувереност. Знаеше, че това са правилните стъпки по следите на онова, което беше съзрял.

Дагни се беше изтегнала в един фотьойл във всекидневната си със затворени очи. Денят беше тежък, но тя знаеше, че тази вечер ще види Ханк Риърдън. Мисълта за това беше като лост, който премахваше тежестта на часовете на безсмислена грозота надалеч от нея.

Лежеше неподвижно, доволна да си почине, с едничката цел да изчака кротко звука от ключа в ключалката. Той не се беше обадил, но беше чула, че е в Ню Йорк за конференция с производителите на мед, а той никога не напускаше града преди следващата сутрин, нито пък прекарваше нощ в Ню Йорк без нея. Харесваше й да го чака. Имаше нужда от този промеждутък от време — като мост между нейните дни и неговите нощи.

Часовете, които предстояха, както всичките й нощи с него, щяха да бъдат добавени, си помисли, към онази спестовна сметка в живота на човека, където се съхраняваха миговете време, в които си бил горд, че живееш. Единствената гордост, която изпитваше по повод днешния си работен ден беше не че е бил преживян, а че е оцеляла до края му.

Грешно е, мислеше си тя, отвратително грешно е човек да бъде принуден да каже това дори и за един час от живота си. Но не можеше да мисли за това сега. Мислеше за него, за битката, която беше гледала през отминалите месеци, борбата му за освобождение — знаеше, че може да му помогне, но трябва да го стори по всякакъв друг начин, не само с думи.

Мислеше си за онази вечер миналата зима, когато той влезе, извади малък пакет от джоба си и й го подаде с думите:

— Искам да го задържиш.

Тя го отвори и погледна невярващо и объркано бижуто, направено от един-единствен крушовиден рубин, който пръскаше буен пламък по белия сатен на бижутерската кутийка. Това беше прочут камък, който само десетина души в целия свят можеха да си позволят да купят открито, той не беше един от тях.