Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Втора част - Дали-или)

— Защо не?

— Ще има неприятности.

— Какви неприятности?

— Това е правителствена поръчка. Не можете да отхвърляте правителствена поръчка.

— Защо да не мога?

— Това е проект от жизнена нужда, и освен това е таен. Много е важен.

— Що за проект е това?

— Не знам. Таен е.

— Тогава откъде знаете, че е важен?

— Така казаха.

— Кой каза?

— Не можете да се съмнявате в такова нещо, господин Риърдън!

— Защо да не мога?

— Ами не можете.

— Ако не мога, това го превръща в нещо абсолютно, а вие казахте, че няма абсолютни неща.

— Това е различно.

— Защо да е различно?

— Идва от правителството.

— Тоест според вас няма нищо абсолютно, освен правителството?

— Според мен ако кажат, че е важно, значи е важно.

— Защо?

— Не искам да загазите, господин Риърдън, а това ще стане, напълно сигурно. Задавате твърде много въпроси. Защо го правите?

Риърдън го погледна и се разсмя. Момчето забеляза какво точно беше казало и се ухили овчедушно, но изглеждаше нещастно.

Човекът, който дойде да види Риърдън след една седмица беше младолик и изглеждаше елегантен, но не беше нито толкова млад, нито толкова елегантен, колкото искаше да се изкара. Носеше цивилни дрехи и кожени гамаши на пътен полицай. Риърдън не можеше да определи ясно дали идва от Държавния научен институт или от Вашингтон.

— Разбирам, че сте отказали да продадете метал на Държавния научен институт, господин Риърдън — каза той с мек и изпълнен с доверие тон.

— Точно така — каза Риърдън.

— Но това не е ли предумишлено неподчинение на закона?

— Вие трябва да прецените.

— Може ли да попитам каква е причината?

— Причината едва ли ви интересува.

— Тъкмо напротив! Ние не сме ваши врагове, господин Риърдън. Искаме да бъдем честни с вас. Не бива да се страхувате от факта, че сте едър индустриалец. Няма да го използваме срещу нас. Всъщност искаме да сме също толкова справедливи с вас, колкото и с най-зле платения надничар. Искаме да знаем причината.

— Отпечатайте отказа ми във вестниците и всеки читател ще ви каже причината. Появи се по вестниците преди малко повече от година.

— О, не, не, не! Защо да говорим за вестниците? Не можем ли да уредим това приятелски, в личен разговор?

— От вас зависи.

— Не искаме това по вестниците.

— Нима?

— Не. Не искаме да ви нараним.

Риърдън го погледна и попита:

— Защо Държавният научен институт има нужда от десет хиляди тона метал? Какво е Проектът X?

— О, това ли? Много важен проект за научни изследвания, начинание с огромна социална стойност, която може да се окаже от неоценима обществена полза, но, за съжаление, наредбите на висшето политическо управление не ми позволяват да споделя с вас по-подробно неговата същност.

— Знаете ли — каза Риърдън, — мога да споделя като причина това, че не искам да продавам метал на хора, чиято цел се държи в тайна от мен. Аз създадох този метал. Моя морална отговорност е да знам за каква цел позволявам да се използва.

— Но вие не бива да се притеснявате за това, господин Риърдън! Ние ви облекчаваме от отговорността.

— Ами ако не искам да бъда облекчаван?

— Но… това е старомодно и… и чисто теоретично становище.

— Казах, че мога да назова това като причина. Но няма да го направя, защото в този случай имам друга, по-важна причина. Няма да продам никакъв риърдънов метал на Държавния научен институт за каквато и да е цел, добра или лоша, тайна или явна.

— Но защо?

— Слушайте — бавно каза Риърдън, — сигурно има някакво оправдание за примитивните общества, в които човек трябва да очаква, че враговете могат да го убият всеки момент и трябва да се защитава с всички сили. Но не може да има никакво оправдание за едно общество, в което човек трябва да произвежда оръжията на собствените си убийци.

— Не мисля, че е разумно да се използват такива думи, господин Риърдън. Не мисля, че е практично да се мисли по подобен начин. В крайна сметка правителството не може, придържайки се към широка, национална политика, да се занимава с вашата лична злоба към една конкретна институция.

— Ами тогава да не се занимава.

— Какво искате да кажете?

— Не идвате да ме питате за причините.

— Но, господин Риърдън, не можем да оставим един отказ от подчинение на закона да мине незабелязан. Какво очаквате да направим?

— Каквото желаете.

— Но това е напълно безпрецедентно. Никой никога не е отказвал да продаде жизненоважна стока на правителството. Всъщност законът не ви позволява да откажете да продадете метала си на който и да е потребител, та какво остава за правителството.