Илса Бик - Сенки

- Да знаеш, че ще боли — каза той.

- П-просто го направи — отвърна Уелър и издаде гъргорещ едва доловим писък, когато Том запуши раната с парче плат. Старецът дишаше тежко, докато Том превърза надве-натри мястото. — Отбелязах с тебешир залите. Безопасните помещения са малко по-нататък и надолу по едно стълбище. Само че трябва да побързате.

Том знаеше, че старецът има право. Там, откъдето бяха дошли тези деца, сигурно имаше още. След като двамата с Люк завлякоха телата в един ъгъл, той помогна на Уелър да заеме позиция, облегнат на стената, и постави в скута му едно узи.

- Не използвай фенерчето. Ако някой се появи и не чуеш името си, не издавай нито звук.

- Не се тревожи за мен — каза Уелър.

- Десет минути — отвърна Том и двамата с Люк се втурнаха напред.

Първият забой беше още по-подходящ за целта от онзи, който вече бяха заредили с експлозиви. Камерата, прокопана в скалата, беше по-просторна, а подпорните колони — no-нестабилни. По пода се виждаха пръснати камъни и чакъл. Осеяните с дупки колони изглеждаха като проядени от молци.

- Божичко — промърмори Люк. — Имам чувството, че само да го бутнеш, ще падне.

- Заеми се с тази зала. Използвай всичкия фитил. Съсредоточи се върху колоните в средата. После ме чакай. Не мърдай оттук, докато не се върна. — Като стигна до изхода, се обърна. — Ако не чуеш името си, вдигаш пушката и стреляш по всеки, който влезе.

- Можеш да разчиташ на това — отвърна Люк. — Късмет.

„Няма ли да спрат да го повтарят?“ В края на тунела, който взе на бегом, зърна следващия знак „X“ и сочеща надолу стрелка. Спусна се бързо по стълбите, свърна остро наляво и пробяга през изникналия пред него коридор — и тогава забеляза вдясно зейналата паст на залата.

Тази камера беше доста по-различна: гора от тънки и високи каменни колони, разположени в огромен купол с разкъртени стени и пукнатини, полазили под формата на паяжина. Стените бяха набраздени с лабиринт от цепнатини и почти хоризонтални пластове сив камък. Започна да изучава цепнатините, посоката, в която пресичаха и прорязваха скалата. Приличаше на гниещия гредоред на занемарено мазе, сгушено в основите на къща от солиден камък. Само да махнеш гредите и да издълбаеш стените, и стаята отгоре — не дай си боже и цялата къща — ще рухне.

Той се хвана за работа, поставяйки по един снаряд в основата на две колони. После започна да се катери по стените, запъвайки ботуши в процепите и пролуките и използвайки върховете на пръстите си, за да се повдигне и да достигне издълбаните ниши, където миньорите бяха къртили скалата с длета и чукове. Поставяше експлозивите възможно най-навътре, като, застанал на пръсти, се изтласкваше силно напред. Назъбените камъни дращеха и жулеха гърба и гърдите му, забиваха се в краката му. Работеше трескаво: промушваше се в изровената ниша, измъкваше се заднешком, после се придвижваше нататък, опрял гръб в стената, и прикрепяше експлозива към скалата само на няколко сантиметра от носа си.

Когато стигна до шестата ниша, му хрумна нова идея. Настройването на часовниковия механизъм на всеки заряд щеше да отнеме прекалено много време.

„Но ако мога да настроя само един…“

Измъкна се от нишата и клекна на земята; извади от раницата си четири, пет, шест фитила. Замисли се отново. После се залови за работа с ножа и тиксото, свързвайки отделните фитили под формата на голяма паяжина. Девет метра, четирийсет и пет секунди за трийсет сантиметра: почти двайсет и пет минути. Нямаше нужда от часовников механизъм. При всичкия този фитил това помещение щеше да избухне последно, но тук щеше да е най-мощната и концентрирана експлозия. Ако Уелър беше прав, от Чъкитата го деляха не повече от осемнайсет метра корозирала скала. Подът просто щеше да поддаде.

„Може да пропаднат дори до наводнените нива и ако там има джобове със сероводород, в крайна сметка ще експлодират. — Откъсна със зъби още едно парче тиксо и вдигна камъка, с който бе затиснал фитила. — Ако се запалят…“

До слуха му достигна силно стържене, когато някой изрита изпречил се на пътя му камък. Шумът накара Том да се обърне леко подразнен. Нали беше казал на Люк да остане на онова място, изобшо да не мърда оттам? Боже, само ако беше реагирал малко по-нервно, щеше да застреля хлапето.

В този миг обаче Том осъзна едновременно две неща.

Първо, не би могъл да гръмне Люк, защото бе проявил глупостта да остави узито подпряно на раницата си.

И второ, имаше посетители.