Илса Бик - Чудовища - част 2

- Мислиш, че можеш да ме изоставиш? - викът на баша му беше като рев, който се понесе от кухнята долу като от мегафон. Чу се доста силно блъскане на метал в дърво, тракане на съдове и после заглушеният писък на Диъдри, приятелката на стареца в момента. - Мислиш, че нямам очи? - беснееше той.

„Не чувам това. - Треперещ под тъмния купол на одеялото, Крис стисна очи здраво, здраво. Затисна ушите си с ръце. - Това е просто лош сън...“

Но тогава някак се озова сгушен на стълбите. Баща му се показа отдолу. Ярки червени пръски кръв се бяха размазали по лицето и потника му. По чука имаше полепнала кръв, сьсиреци, руса коса и мозък.

- Н-н-недей! - с разтреперан глас каза Дий. Но сега Крис видя, че това изобщо не беше Диъдри, а Лена. Лицето ѝ представляваше кашкав, безформен ужас. Лявата половина от главата ѝ беше смазана. Блестящ плужек от розов мозък се хлъзгаше по врата ѝ. - М-толя те! - Лена вдигна ръце, но не към бащата на Крис.

Към него. Защото сега Крис не беше на осем. Не беше и в леглото или свит на стълбището, прегърнал коленете си и изгарящ от желание да бъде където и да е другаде. Вместо това стоеше във вихъра на леден вятър, изложен на жилещия сняг, и сега ръката с чука беше неговата. Той го вдигна, почувства тежестта му, дръжката беше хлъзгава от кръвта на Лена. По лицето му беше покапала кръв, която кьпеше врата му. Той изсмука едно топло мокро петно с вкус на бакър от устните си. Това беше най-доброто нещо, което беше вкусвал, и искаше още.

- М-моля те, Крис! - каза Лена. - П-помогни ми!

- Не мога да ти помогна - гласът му беше по-стар, по-груб. И това му хареса. - Никой не може.

- Н-но... - От очите на Лена покапаха капки кръв вместо сълзи. - Аз н-не искам да умра.

- Трябваше да помислиш за това, преди да се Промениш. Някой трябва да умре.

- Да, но някой трябва да умре - беше още един глас, човек когото Крис също познаваше добре. Джес се беше озовала ненадейно при тях, сребърната ѝ коса се развяваше на вятъра като къдрите на горгона, а снегът се завихряше в дълга бяла мантия. - Някой ще умре - каза тя.

- Но не аз - изплака Лена. - Защо трябва да съм...

- Ти вече загуби, момиче - гласът на Джес беше като вятър. - Но ти не си, Крис. Напусни това място! Това е битка, която няма да спечелиш тук. Мястото ти не е в Земята на мъртвите.

- Как ли пък не! - каза баща му, който сега се хилеше към друго тяло. То потрепваше в огромно езеро от димяща кръв. Крис погледна и видя, че беше на Питър, проснат по гръб, главата му счупена и безформена като тиква за Хелоуин, прегазена от кола. - Говориш за моето момче - каза баща му на Джес, - а то ми принадлежи, мястото му е при мен, то е моята кръв.

- Има време, когато трябва да убиеш, Крис, но има и време, когато трябва да лекуваш. - Очите на Джес бяха черни огледала, в които той видя себе си удвоен: Крис отдясно и Крис отляво, като двата ангела на същността му - баща му и Джес, - но той не можеше да каже кой от тях беше добрият. Може би нито един напълно. - Остави това нещо с лицето на баща ти! - каза Джес. - Върни се! Твоето време още не е дошло.

- Как ли не е дошло - каза той, после започна да се върти, двамата Крис се завъртяха, чуковете им свистяха, но когато се свързаха, се сринаха в един Крис, един чук, едно желание. Чу се тъп удар и разкъсващ звук, когато черепът на Лена се спука. Чукът трепна в ръката му, металът проби костта, преди да премине към по-меката розова каша на мозъка ѝ. Лена се сгърчи. Когато чукът излезе, Крис погледна нагоре и видя, че Джес е изчезнала.

- Браво, момчето ми! - Обърсвайки буца мозък от бузата си, баща му пъхна пръсти в устата си. - Вкусно...

И тогава сцената се смени с бързо разтърсване, сякаш някаква ръка се беше вклинила в гърба му и го беше дръпнала силно, изхвърляйки Крис от този ужас в нещо напълно различно. Имаше само секунда да помисли: „Кошмар, това е кошмар, това не е истина, не е...“. Гърдите му внезапно избухнаха в груба агония. Електрически пламък премина през тялото му и всички свръзки се съживиха с прашене. Той забеляза, че въздухът беше топъл. Беше някъде вътре, не на снега, и имаше плискане и бълбукане на вода, скърцане на пружина, шумолене на плат. Тиктакане на часовник като от насекомо. „Легло, спалня, къде?“ Лежеше по гръб и трепереше, а всеки негов нерв виеше. Върху гърдите си усещаше странен натиск - „ръка, мъж“ - и един палец върху челото му проследяваше нещо, чертаеше надолу-нагоре, скицираше някакъв символ като перо върху празен лист хартия. Това, което последва, беше вихър от звуци, шепот и гърлено мърморене на мрачен език - като дървета, натежали от гарванови ята, всичките говорещи на непознати езици: „Durch das Blut und das Wasser seiner Seite...“ 1.