Илса Бик - Чудовища - част 2

Къде се намираше? Помнеше студа и снега, капана, който прорязваше дърветата - „Лена, бягай, бягай!“, - а после мазната унилост, пълзяща през тялото му, обгръщаща ума му „Вода. Нещо във водата...“ Отново се чу плискане наблизо и нещо мокро премина по гърдите му. Обхвана го чудовищен порив на страх. „Господи, не, отрова, убиват ме, не, не!“

- Не! - Крис се чу как преглътна един внезапен разкъсан вик. - Не! - Очите му се отвориха рязко в същото време, в което ръцете отстрани подскочиха като стреснати птици. Някой извика, когато той подскочи и се върна към живота в стая, пълна със сенки и твърде малко светлина, все още крещейки: - Не! Не ме докосвайте, не ме докосвайте, махнете се от...

- Кристофър! - Лице на старец изплува от мрака. - Кристофър, спри! Всичко е...

„Да се измъкна, трябва да се измъкна.“ Крис реагираше по инстинкт и чиста паника. Лявата му ръка замахна и се закачи за плат. Чу се стреснат грак, когато той дръпна мъжа, приближи го към себе си, ръката му се плъзна около врата му, очите му подскочиха при проблясъка на метал на левия хълбок на стареца. Ръката на Крис се стрелна. За миг пистолетът беше в юмрука му, а дулото се притискаше към слепоочието на стареца.

- Махнете се от мен, махнете се от мен, махнете се!

- Не, Крис, не, не! - хор от гласове, момичета и момчета. Стържене на метал върху кожа, звуците на изваждащи се пистолети, непогрешимото тракане на затвора на пушка. Гласовете продължаваха да бърборят, всички говореха едновременно: - Крис, недей! Крис, всичко е наред. В безопасност си, Крис, в безопасност си.

Едно момче боботеше по-силно от другите иззад пушката си:

- Свали пистолета, свали пистолета, пусни го, пусни го!

- Не, Джейдън! - каза старецът с изненадващо силен глас. - Всички да се успокоят! Дайте му минута да...

- Но той ми беше на мушката - каза Джейдън. – Беше ми на мушката.

- Джейдън, не! - гласът на момичето беше познат и Крисш се сети: „Хана“. - Крис - каза тя, - моля те, свали пистолета!

- Всички да се дръпнат назад! - извика Крис, но думите излязоха дрезгави и стържещи. Една свещ хвърляше слаба, несигурна светлина, но беше достатъчно, за да види, че стои в бъркотия от чаршафи и юрган, наполовина върху, наполовина извън легло, и че е напълно гол.

- Къде съм?

„Не е било сън. Ранен, бях ранен лошо. Кървях, чувствах... - Беше почувствал как онази черна тръпка в гърдите стиска сърцето му. - Почувствах как умирам. Аз умирах, аз...“ Не, не можеше да мисли за това. Да се махне, трябваше да се махне. Още държеше стареца за врата, но очите му подскачаха от лице на лице: Джейдън, Хана, две други момчета, после по дългия правоъгълник на стаята с наклонения таван и тройка прозорци. „Таван или втори етаж. Спалня.“ Затворена врата - пътят навън, - беше отляво, но другите я блокираха.

Чу се приглушен лай, а после някой при вратата:

- Добре ли си? Той добре ли е? Какво става?

- Не, не, чакай... - Хана се пресегна, но малкото момиче се стрелна внезапно напред.

- Крис? - Лицето на момичето беше стегнато от безпокойство. Сините ѝ очи се разшириха и той разбра как трябва да изглежда: гол, обезумял, с пистолет в едната ръка и хванал за гърлото старец. Кучето до нея, по-малко от овчарка и със самурена козина, го гледаше през черна маска. - Крис, всичко е наред - каза малкото момиче. - Помниш ли ме?

- Д-да. - Крис преглътна, за да спре внезапната вълна на замайване. „Не, не може отново да загубя съзнание!“ Помъчи се да прочисти главата си. - Ти си... ти си Ели.

- Да, а това е Мина, кучето ми. - Облекчението се разля по лицето му. - Ние те пазихме топъл, помниш ли? Ние те спасихме. Сега си в безопасност.

- В безопасност? - Той усети шибването на страха. Ръката му се стегна около брата на стареца. - Не съм в безопасност. Оставете ме на мира всички! Просто стойте настрана!

- Кристофър... - Старецът не се бореше, вместо това галеше ръката, която Крис беше сключил около врата му, по начин, по който се успокоява уплашено животно. - Кристофър, знам, че е объркващо. Уплашен си. Свали пистолета, преди да нараниш някого!

- Не! - Но Крис усети как паниката се стопява. Беше започнал да я губи, странната сила се оттичаше от него. - Кои сте вие, хора? Къде съм?

- В безопасност си - каза Хана от вихър на сенки или това беше неговото зрение, което започваше да отслабва. - Крис - каза тя, - нека ти помогнем!

- Да помогнете? - Смехът му беше слаб и сподавен. - Опитахте се да ме убиете.

„Трябва да се измъкна оттук.“ Той направи една залитаща стъпка. Краката му внезапно се бяха вдървили. Пистолетът ставаше невероятно тежък като камък и той разбра, че след две или три секунди ще припадне.