Илса Бик - Пепел

Казвам ти, миналото е кофа,

пълна с пепел...

– Къде си? – попита леля Хана, щом Алекс натисна „отговори“. – Какво си мислиш, че правиш?

– Току-що влязох в Мичиган – отвърна Алекс, избирайки по-лесния въпрос. Когато бе забелязала табелата „Добре дошли в Мичиган – Велики езера! Велики времена!“, обзе я чувството, че съзнанието ù се прояснява, разтваря се, сякаш е пътувала в безконечна нощ по безлюдно шосе, обточено с гъста, черна гора, и чак сега бе зърнала слънцето за първи път. – Трябваше да заредя с гориво – додаде тя ни в клин, ни в ръкав.

– Мичиган. Че какво, по дяволите, има в проклетия Мичиган? – Вторият съпруг на леля Хана беше британец. За разлика от самата нея. Тя беше родена в Уисконсин – в Шебойган, за който Алекс се съмняваше, че е истинско място, докато Евърли Брадърс не споменаха за него – а определението „проклет“ беше за предпочитане пред други клетви, тъй като всичките ù приятели, повечето от които бяха лутерани, намираха този навик за очарователен: „Ах, тази Хана!“. Така че леля Хана честичко изричаше по някое „проклет“, особено в църквата.

– Много неща – отвърна Алекс, която се намираше на няколко крачки от тоалетните на бензиностанцията, а залязващото слънце хвърляше върху нея светлина с цвят на сьомга. Оттатък улицата билборд, предлагащ посещение на Орен, намиращ се в район, населен с амиши[1], делеше мегдан с друг, приканващ семействата да настанят възрастните си роднини в дом на име „Северна светлина – Божията светлина в трудни времена“, и с още един, предлагащ посещение на Музея на желязната руда северно от града. – Просто имах нужда от малко време.

– Време. Време за какво? – Гласът на леля Хана прозвуча сурово. – Това да не ти е някаква проклета игра? Става дума за живота ти, Александра.

– Знам това. Само че... – Играеше си със сребърната свирка, закачена на масивна верижка около врата ù. Свирката бе получила като подарък от баща си, когато стана на шест, на първия им излет с преспиване: „Скъпа, изпаднеш ли някога в беда, само свирни и аз ще дойда при теб на секундата“. Това беше един от малкото ù ясни и скъпи спомени за него. – Трябваше да го направя сега, докато все още мога.

– Разбирам. Значи те са в теб?

Алекс знаеше за какво – за кого – говори леля ù.

– Да.

– Забелязах, че оръжието на баща ти също липсва.

– У мен е.

– Разбирам – рече отново леля Хана, въпреки по тона ù да личеше, че всъщност не разбира. – Наистина ли смяташ, че самоубийството е решение на проблема?

– Това ли си помисли? – Зад себе си Алекс чу вратата на тоалетната да се отваря, а миг по-късно покрай нея профучаха две момичета, блондинка и брюнетка, и двете със сиво-сини суичъри на „Самървил Хай“ и тенис ракети с шарка на бели пламъци. – Смяташ, че имам намерение да се самоубия?

Съжали за думите си, още щом ги изрече. Русата конска опашка се озърна към Алекс и се наведе, за да подшушне нещо на Кестенявата конска опашка, която също ù хвърли поглед. Двете продължиха с тази игра на зяпане, шушукане и кискане по целия път през паркинга до един малък автобус с вид на антика и изтормозен наглед възрастен мъж с очила и рошава прическа в стил Айнщайн.

Алекс им обърна гръб с пламнали страни.

– Няма такова нещо.

Но ако трябваше да бъде честна, не можеше да отрече, че на няколко пъти бе гаврътвала няколко глътки „Джак“ за по-твърд поглед, след което бе излизала навън с оръжието на баща си. Онова, което я възпираше най-силно, беше мисълта, че ръката ù би могла да трепне, а самата тя да свърши с фронтална лоботомия или нещо такова, което би било твърде жалко. Представяше си как ще клюкарстват след това момичетата – такива като Русата конска опашка и Кестенявата конска опашка – в училищната столова: „Боже, каква смотанячка“.

– След като си ги взела със себе си, значи нямаш намерение да се върнеш – рече леля Хана.

– Напротив. Това значи само, че те няма да се върнат.

– Александра, не е нужно да се справяш с това сама. Майка ти беше моя сестра. – Гласът на леля Хана прозвуча леко сълзливо. – Сигурна съм, че тя никога нямаше да се съгласи. Това не беше тяхното желание.

– Тогава добре че ги няма, за да не могат да възразят.

За част от секундата гласът на леля Хана от сълзлив стана сух като шкурка:

– Не ми говори с този тон, Александра. Ти си само на седемнайсет. Освен това си една много болна млада жена и си прекалено малка, за да знаеш кое е най-доброто за теб в тази ситуация. Инатът и самосъжалението няма да ти помогнат.