Илса Бик - Пепел

Така нямаше да стигнат доникъде. Леля Хана виждаше само едно седемнайсетгодишно сираче с мозъчен тумор с размера на топка за тенис, което накрая не бе издържало на напрежението.

– Знам, лельо Хана. Имаш право. Самосъжалението и идиотското ми поведение с нищо не помагат.

– Добре. Значи се разбрахме по този въпрос. – Леля Хана се изсекна в една кърпичка. – Кога се връщаш?

„Ъъъ... вероятно никога.“

– През първата седмица на октомври. Може би... на осми.

Успя да чуе как леля ù отброява тихичко под носа си.

– Дванайсет дни? Защо толкова много?

– Толкова отнема да стигнеш пеша дотам и обратно.

– Пеша ли?

– Ами там няма никакви пътища.

– Сигурно не говориш сериозно. Не си достатъчно силна за това.

– Напротив. Минаха три месеца от последния курс на лечение. Оттогава не съм спирала да тичам, да плувам и да вдигам тежести, и си върнах старите килограми. Така че съм достатъчно силна.

– Но какво ще стане с новото лечение? След три дни трябва да си в...

– Не смятам да започвам друго лечение.

– Доктор Барет беше категоричен по въпроса, че тази нова процедура... – Гласът на леля Хана пресекна, щом думите на Алекс достигнаха до съзнанието ù. – Какво? Какво искаш да кажеш с това, че не смяташ да започваш друго лечение? Стига глупости. Разбира се, че ще започнеш. Какви ги приказваш?

– Казвам само, че бях дотук, лельо Хана.

– Но... но онова експериментално лекарство – запелтечи леля ù. – Ами процедурата, КАМЪЧЕТАТА...

– Знаеш, че и те няма да помогнат. – Подобно на новото лекарство, КАМЪЧЕТАТА – образци, капсуловани чрез биологически локализирано вграждане[2] – също бяха експериментални: свръхмикроскопични частици, пълни с отрова и обвити в специален светлочувствителен химикал. Инжектирани веднъж в кръвообращението ù, КАМЪЧЕТАТА си проправяха път до мозъка, където се сгушваха около тумора – упорито чудовище, което след няколко курса на химио- и лъчетерапия бе отказало да умре. Активирани от оптична проба, частиците трябваше да освободят своя смъртоносен товар. До този момент, след четири опита, нейните не бяха го сторили, въпреки че лекарите бяха презаредили мозъка ù с достатъчно КАМЪЧЕТА за пускането на няколко дузини машини за пинбол.

– Нужно е време, Александра.

„Лесно ти е да го кажеш. Нали ти разполагаш с време.“

– Лельо Хана, минаха две години, откакто откриха това нещо. Но резултат няма.

– Така е, но туморът нараства относително бавно. Доктор Барет каза, че можеш да изкараш още няколко години, а дотогава ще има нови лекарства.

– Но може и да няма. Просто не издържам повече. – Очакваше да чуе експлозия в другия край на линията, но оттам ù отвърна само глухо мълчание. Тишината се проточи толкова дълго, че Алекс помисли, че връзката е прекъснала. – Лельо Хана?

– Тук съм. – Пауза. – Кога го реши?

– След прегледа при Барет миналата седмица.

– Но защо сега?

„Защото лявата ми ръка трепери – помисли си Алекс. – Защото не мога да помириша нищо. Защото главата ми е пълна с миниатюрни, микроскопични камъчета, от които няма никаква полза, а това ще рече още и още химио- и лъчетерапия, само че на мен ми писна да ми капе косата, да изповръщам червата си за едното нищо и да уча уроците си в леглото и освен това няма да ходя в никаква болница. Защото поне веднъж ще се играе по моята свирка!“

Но вместо това отвърна просто:

– Не мисля, че ще има по-подходящ момент. Трябва да го направя, докато все още мога.

Пак тишина.

– Предполагам, че от училище ще питат за теб. А доктор Барет ще получи удар.

А наум си помисли, че Барет сигурно ще си отдъхне. Вече нямаше да се налага да гледа позитивно на нещата.

– Какво ще кажеш?

– Опитвам се да измисля нещо оригинално. Ще се обадиш ли?

– Когато се върна – отвърна тя, но не беше сигурна дали ще успее да спази това обещание. – При колата, имах предвид. Стигна ли в Уакамау, мобилният ми няма да има покритие.

– А аз какво да правя? Да окача фенер на някоя кула? Да си въртя палците? Или да се захвана с плетене? – Когато Алекс не отговори, тя продължи: – Първата ми мисъл беше да се обадя на полицията да те довлекат обратно?

– А каква беше втората?

– Че си голям инат. Че веднъж щом си наумиш нещо, никой не може да те разубеди. – Леля ù замълча за миг. – И че не съм сигурна дали те обвинявам за това. Не казвам, че постъпваш правилно , но въпреки това те разбирам.

– Благодаря.

– Няма защо. – Леля ù въздъхна. – О, Алекс, нали ще внимаваш? Постарай се да се върнеш невредима.