Илса Бик - Чудовища - част 1

АЛЕКС беше падала така само веднъж в живота си. Това се случи, когато беше на девет и направи онзи див скок от Черната скала на остров Преск в дълбокото сапфиреносиньо Горно езеро. Тя помнеше, че въздухът беше наситен с аромата на диви люляци и подранили орлови нокти. И въпреки че горещото слънце беше опърлило раменете и кожата по голите и ръце и крака, тя беше настръхнала от носещия се над езерото вятър, който дори през юни все оше беше студен, а и тя, честно казано, беше уплашена. Застанала на ръба на скалата, стиснала грубия базалт с тъничките си маймунски пръсти, тя беше погледнала надолу над новия си изум- руденозелен бански костюм, беше почувствала как стомахът и пропада и беше помислила: „Сериозно ли?“. Заливчето изглеждаше съвсем малко, а баща и, който беше скочил пръв с крясък и отскок, беше като една точица.

- Хайде, можеш да го направиш, скъпа!

Тя бе видяла блестящата бяла усмивка на загорелия от слънцето мускулест прям и самоуверен мъж, който често я носеше на раменете си и пееше.

- Д-д-д... - Искала бе да каже „добре“, но зъбите и бяха изтракали.

Височините я плашеха. Беше глупаво. Партито за рождения ден на Стефани миналия месец? Беше грешка. Не само че беше единствената , която бе замръзнала и после се беше подхлъзнала, но и за малко не беше подмокрила гащите. А сега баща и я предизвикваше да скочи чак отгоре? За забавление ?

„Не мога да го направя, не мога... - Всеки мускул беше заключен във внезапно замръзналото и тяло освен главата, която се беше подула като балон. - Ще припадна. - Умът и изглеждаше изненадан. - Значи това било да...“

Имаше едно бръмчащо усещане, сякаш вятър от самолетен двигател беше избликнал през черепа и, отнасяйки я високо в небето. Внезапно тя вече изобщо не беше в тялото си, а се носеше висо-о-око горе, гледаше надолу към това тъничко момиченце в тъмнозелен бански костюм - изумрудено петно с червена като кръв коса. А далеч долу толкова мъничък, че приличаше на прашинка в едно много синьо и мокро око, беше баща и.

- Алекс? - Гласът му се чуваше като жужене на комар. - Хайде, скъпа, скачай при мен!

- Ако не иска... - Майка и, която вечно се тревожеше, беше застанала на далечния край на полумесеца от ситен чакъл с ръка на очите, а вятърът разбъркваше косите и. - Тя няма нужда да доказва...

„Обаче имам.“ Думите на майка и, съмнението, че Алекс има куража, бяха скъсали конеца на странното хвърчило, за което умът и се бе закачил. Шантавото разстояние се беше свило и Алекс се беше гмурнала обратно в главата си по-бързо от комета, изпълвайки мястото зад очите.

След това тя беше вече над откритата вода, без спомен да е отскачала от скалите, което може би беше добре, защото иначе щеше да загуби контрол и да си помисли: „Ще се подхлъзна, ще се подхлъзна, ще счупя крак или ще си размажа лицето“ и щеше да се уплаши повече. С дълга червена коса, развята като парашут, тя беше разпорила въздуха, свистейки на вятъра.

Плясването в езерото, все още ледено по това време на годината, беше шок. Тя бе пробила водата с хълбок - един здрав удар, който беше изкарал въздуха от стиснатите и устни. Блещукащи сребърни мехурчета бяха изскочили от устата и и се бяха понесли около нея. Водата беше нахлула в носа и, а болката в замръзналия и мозък я беше уплашила дори повече от загубата на тази последна глътчица въздух. Можеше да се чуе как като потопена във вода малка малина издава едно „блуп“ - не съвсем писък, но достатъчно близо. Езерото изобщо не беше синьо, а тъмно и някак странно месинговозелено. Тя не можеше да види нищо на повече от няколко стъпки и не знаеше дали все още потъва? „Ще се удавя!“ Беше усетила как паниката се втурва в черепа и, щипейки очните и ябълки, докато се въртеше с разпиляна като водорасли коса. „Ще се удавя!“ Подивяла от страх, тя беше потърсила баща си, но не беше видяла стъпало, крак или ръка, нищо. Не беше сигурна къде е повърхността. Тогава Алекс беше протегнала врат и беше видяла как водата пожълтява от разсеяните лъчи на слънцето. „Давай! Това е нагоре! Хайде, давай! Плувай!“ Беше се метнала нагоре като куршум и беше пробила водата, а дъхът и беше избликнал в слаб писък: „Ах!“.

- Браво, момиче! - Баща и мигновено се беше появил до нея и се беше засмял. Косата му беше тъмна, а кожата гладка като на тюлен. - Това е моята Алекс! Не беше ли забавно?