Илса Бик: Чудовища - част 1

Тя проби повърхността като непохватен кит. Успя с едно хъхрещо, задушено „а-а-ах“ и това беше. Неспособна да се пребори с блъскащото течение, с откачен лакът, тя веднага започна да потъва и за миг главата и се оказа изцяло под повърхността.

,Дръж се, дръж се, дръж се!“ Свредел от страх задълба право в сърцето и. Доколкото можеше да прецени, узито беше здраво заклещено. Но с всяко потръпване на земята оръжието се опъваше като муле и беше толкова далеч под повърхността, че тя трябваше да се бори за всяко вдишване.

Още един ритник, още една режеща глътка въздух и тя отново се спусна отдолу. Пламъкът в гърдите и беше по-малък, което значеше, че дробовете и не горяха и умът и се прочистваше, възвръщайки способностите си. Но Алекс не можеше да прави това вечно. Въпреки че имаше чувството, че е минал цял век, вероятно не беше във водата повече от две минути. Подгизналите и дрехи и ботуши бяха толкова тежки, че все едно носеше вериги. Уморяваше се, мускулите и се тресяха като желе, ледената вода изгаряше кожата и, изсмуквайки топлината и остатъка от волята и. Още един ритник. Едно хълцащо вдишване. Имаше почти непрестанен поток от камъни - малки скали, които хапеха ръцете и, хапеха скалпа и и пускаха кръв, която водата отмиваше още щом се покажеше. Много по-големи парчета падаха отгоре, някои толкова близо, че тя чуваше цопването им.

„Може би трябва да си почина някак, да изчакам, докато нещата се успокоят.“ Което беше почти смешно по един чудат начин. Да се успокоят ли ? Щеше да стане сладолед на клечка много преди това. Ако не се нуждаеше от кислород, може би щеше да се изсмее. Ритайки към повърхността, тя отвори уста за въздух...

И точно тогава осъзна, докато засмукваше не въздух, а вода, че тунелът все още се пълни и че нивото на водата се вдига, и то бързо.

„Не!“ Размахвайки ръце, тя падна назад с плясък. Лявата и ръка се изплъзна от оръжието и тя едва не бе отнесена. Риташе и се бореше, отново сграбчи узито и се надигна, за да вдиша. Едва успя. Нивото беше толкова високо, че трябваше да надигне глава, и въпреки това водата се плисна над брадичката и и облиза долната и устна.

„Трябва да се измъкна.“ Но как? Тя се спусна под повърхността. Далеч отдолу дойде странно придърпване, сякаш земята беше черупка, която някой гигант се опитваше да строши. Секунда по-късно се чу притъпено бух , докато друг голям скален блок цопна във водата точно до дясното и рамо. Боже, ами ако тунелът се срутеше или някоя стена се сринеше? Това също можеше да се случи и тогава щеше да е като в „Титаник“. Отново проклетата физика - вода, заместваща въздуха. Внезапният приток на вода от тунела към съседната суха кухина щеше да е твърде силен. Тя нямаше да може да се удържи и щеше да бъде пометена, да се понесе и да се удави в мрака.

Задържа дъха си колкото можеше, преди да се напрегне за още една скъпоценна глътка въздух. Опита се да реши какво може да направи, за да се спаси, но не измисли нищо. Единствените и инструменти бяха узито, около което беше сключила здраво ръце, глокът на кръста и и кинжалът на Леопарда, пристегнат за крака и. Въпреки че беше страхотен за пръст или дори за кълцане на захвати в леда, кинжалът беше непотребен тук. Глокът беше възможност, но само ако искаше да свърши с куршум. Можеше ли да рискува да освободи узито и да го закрепи по-високо? Гмурвайки се отново, тя принуди очите си да се отворят. Студът беше като поялник за роговиците и. Не можеше да види нищо, нито дори ръцете си. Възможността да работи на сляпо, само по усета на вдървените си замръзнали пръсти, не предвещаваше никакви изгледи за успех.

Без инструменти тогава. Само вдървени ръце и непохватни крака. Показа се отгоре за поредната оскъдна глътка въздух. Високо горе тунелът изглеждаше напълно затворен и беше съвсем почернял. „Луната сигурно е залязла.“ Но пространството се усещаше плътно и... заето. Нещо се беше натъпкало там горе - вероятно скали, които бяха запечатали отвора на тунела и я бяха затворили като дух в бутилка. Това беше всичко, нали? Нагоре беше задънен край. Вероятно точно като шахта. Тя наистина беше зле с катеренето.

Но животът е безценен, а тялото е упорито, каквато е и самата тя.

„Татко беше прав. Трябва да опитам!“ Показвайки се отново, тя надигна носа си едва-едва над водата и всмука още един панически дъх. Може би още два и това беше. Умът и продължаваше да прави онова плаващо плъзгане, едно мисловно умение, което и показа кратка гледка от птичи поглед към нея самата, чааак там долу. „Скачай, Алекс, скачай! Катери се и го направи, преди да загубиш куража си!“