Илса Бик - Чудовища - част 1

Със стиснати очи тя се остави да падне обратно. Водата се затвори над главата и. После, стискайки зъби, тя замахна силно с крака в същия момент, в който отскубна ръце. Разменяйки ги възможно най-бързо – първо дясната, после лявата, - тя смени захвата. Със закрепени рамене тя завъртя левия си ботуш толкова бързо, силно и високо, че ставата й изпищя. Натисна скалата, усети удара в коляното и после метала под стъпалото и си каза: „Бутай!“. Алекс увисна, тласкайки се нагоре, и закрепи левия си крак, докато се изпъваше. Главата и разби повърхността, последвана от гърдите, а след това и от торса и. Пъхтейки, тя прегърна камъка, заклати се за част от секундата, след което сви дясното коляно и повтори процеса. Усети бяло жегване от болка в глезена, преди здравият връх на ботуша и да удари скалата. Успя с едно тромаво странично влачене, постепенно отпускайки се на дясното стъпало и изпробвайки ставата на коляното си. „Леко, леко, карай бавно и не насилвай късмета си!“ Все по-успокоена тя остави краката си да поемат тежестта от пищящите и ръце. Глезенът удържа, коляното също. Както и узито.

„О, боже!“ За първи път, откакто стълбата се разпадна, тя си позволи един мъничък триумф. Нямаше облекчение, не още. Ако беше права, трябваше да покрие още много разстояние и, о, да - освен това и всички тези скали, натъпкани в устието на тунела. Болка изригна в глезена и, а слепоочията и туптяха с едно бързо „ту-туп, ту-туп, ту-туп“ в ритъм с пулса и. Вода се лееше от косата и дрехите и. Въздухът поглади бузите и врата и и тя започна наистина да трепери. Но стоеше, стиснала тънка като бръснач скала, несигурно закрепена на тънка ивица метал, докато тунелът се тресеше, а водата се въртеше около коленете и. Потръпването беше много по-силно отпреди, скалата режеше пръстите и. Между водата, която се биеше и надигаше в дребни процепи и пукнатини, и продължителното местене на самата земя скалата, рано или късно, щеше да поддаде. Алекс не мислеше, че и остава още много.

- Добре, хайде, Алекс! - прошепна тя. - Задвижи се, скъпа! Не можеш да останеш тук.

Но, боже, беше толкова уплашена. Обзе я пристъп на нервна треска. Очите и плувнаха, първата сълза набъбна, после се процеди по дясната и буза. „Не плачи, хайде, спри!

Внезапен припадък помете мозъка и. В черепа и чудовището трепна, усука се и се протегна. Под ръцете и скалата, изглежда, се изпари, докато черната бездна се отваряше в ума и.

„Не, не сега! - Коленете и се бяха свлекли от припадъка. - Не и когато стигнах толкова далеч...“

И тогава една ръка пропълзя по рамото и.

Това докосване я отпрати назад отривисто и рязко, подобно на шамар. Алекс се сепна и изпищя. Левият и крак се стрелна по гладкия метал така, както анимационен герой се хльзва върху кора от банан. Цялата и тежест се сгромоляса на очукания и десен глезен. Тя изпищя отново - този път от болка. Пред очите и причерня. Загубила равновесие, тя се притисна към стената, а ноктите и диво задращиха камъка. Точно когато Алекс беше на път да се потопи, ръката сграбчи парката и и я дръпна назад. Тя възвърна равновесието си, блъскайки се върху несигурния ръб на узито.

- Не! - ахна тя ужасена. Сърцето и се сви на възел в гърдите, защото всички части от пъзела попаднаха на мястото си. Всичко съвпадаше - подхлъзванията на ума и, чудовището, което се събуди така внезапно, и това усещане за тълпа и струпани над главата й сенки.

А имаше и миризма. Не я беше забелязала преди. Беше твърде заета да се опитва да спаси задника си. Но сега беше близо - мирис на гнило и прегазени животни.

И на сенки. На хладна мъгла - мрак, по-дълбок от беззвездно небе.

- Боже мой! - каза тя. - Вълк!

Мълния от ярка жълта светлина изскочи от мрака. Почти заслепена от блясъка, Алекс присви очи. Тя би ги заслонила, ако и двете ръце не и трябваха, за да се държи. Накрая осъзна, че светлината трябва да е за нея. Променените виждаха много добре в мрака. Тя видя Вълка, краката му бяха стегнали една скала, той висеше от нещо като груб въжен хамут, впримчен около бедрата му.

„Подушил ме е, точно както аз долових миризмата му по-рано сутринта. Дошъл е да ме вземе. Дали ги е проследил? Вероятно. Променените следваха курс, придържаха се към модел. Значи може би Вълка е изчакал удобен момент, искал е да види дали е още жива, после е планирал как да я измъкне. Преди Енергийния срив, когато Вълка е бил Саймън Йегър, а не чудовище, може би той и приятелите му са тренирали скално катерене, изследвали са всички входове и изходи на мината в Рул.“